Адската дупка
- Автор: Дюма Александр
- Язык: болгарский
- Переводчик: Добриана Добрева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Адската дупка». Краткое содержание книги:
Девет часът, десет часът, десет и половина. Юлиус все още не идваше.
В единадесет Самуел, без да се надява повече, се готвеше да тръгне сам.
Той взе фуражката си и щеше да излезе, когато чу стъпки в коридора. Почти веднага се почука на вратата.
— А, най-после! — каза Самуел. — Слава Богу!
Той отвори, но не беше Юлиус, беше прислужникът от странноприемницата.
— Какво има? — попита рязко Самуел.
— Един студент от Лайпциг, който е на обиколка, иска да говори с краля на студентите.
— Нямам време сега. Да мине утре.
— Не може. Каза да ви предам, че пътува.
При думата „пътуване“ лицето на Самуел възвърна цялата си сериозност.
— Да влезе — каза веднага той.
Прислужникът излезе, предполагаемият студент от Лайпциг влезе и Самуел затвори внимателно вратата. Новодошлият стисна ръката му, кръстосвайки палците си по определен начин, каза му тихо няколко думи и накрая разкри гърдите си и показа един медальон.
— Добре — каза Самуел. — Впрочем аз те познавам. Ти си пътуващият по поречието на река Некар. Какво идваш да ми съобщиш?
— Отмяна на заповедта. Генералната асамблея няма да се състои тази вечер.
— Хайде де! — учуди се Самуел. — И защо?
— Защото има предателство, ще бъде обкръжена и изненадана. Един от висшестоящите за щастие бе предупреден навреме. Събранието е отложено. Ще има ново свикване.
— В колко часа дойде предупреждението?
— В дванадесет на обяд.
— В такъв случай това е доста странно — възрази подозрителният крал на студентите. — На свечеряване срещнах някого към замъка, които се криеше в палтото си и под шапката си, но който приличаше, ако не греша, на един от шефовете ни. Как стана това?
— Не зная, братко. Изпълнявам задълженията си към теб; не ми остава друго, освен да се оттегля.
— Но — настоя Самуел. — Ами ако без да държа сметка за предупреждението, все пак отида на събирането?
— Не те съветвам, ще има агенти на пост, полицията, разбира се, е заела пътя и можеш да прекараш двадесет години в затвора.
Самуел се усмихна високомерно.
— Добре — каза той. — Благодаря, братко.
Той изпрати пътника до вратата.
Сложи фуражката си, взе обкования бастун, два пистолета и излезе.
Както първия път, той стигна най-напред до кея, само че вървя срещу течението на река Некар много по-дълго време и вместо да тръгне направо по пътя-стълба, той обиколи замъка, за да влезе в него от обратната страна на града.
Когато премина около четиристотин-петстотин крачки през тъмната маса на планината и на развалините на замъка, спря, огледа се в мрака дали няма някой и като не видя никого, се върна към дебелия зид на основите — някога висок, сега наполовина порутен.
„На този ъгъл, каза си той, докато вървеше, срещнах миналия път моя човек, моя водач. Но пътят, по който той продължи, е без изход и завършва със стена. Значи сигурно нашите видни и тайнствени началници са открили като мен изкопа, скрит в храсталаците. Колкото до полицията, не ще и дума, тя е както винаги в пълно неведение и ще се задоволи да охранява много внимателно главния вход, през който няма да мине никой. Възхитителна институция, еднакво велика при всички цивилизовани народи.“
Самуел стигна до долния край на високата стена, изцяло обвита от храсти, треви и пълзящи растения. Той отиде на мястото, където растителността бе най-гъста, отстрани, не без да нарани ръцете си, тръните и дивата лоза, бутна един огромен камък, който след това отново постави на мястото му, слезе или по-скоро се търкулна по някакъв подземен вход и скоро се озова в старите изби на тази част от замъка.
Но шефовете на Тугендбунд, ако се предположи, че Самуел беше прав да смята, че се намират тук, не бяха лесни за откриване в тайнствените дълбини на тези огромни катакомби. Самуел дълго вървя наслуки, удряйки се в мрака в срутените камъни и вземайки за човешки гласове виковете на нощните птици, чийто сън смущаваше и които понякога му вееха с изтръпналите си криле.
„На мое място някой друг би се изплашил или обезсърчил“, мислеше си Самуел.
Накрая, след половин час опипване, видя отдалеч слаба светлина като от фенер.
Той се насочи натам и очите му, свикнали с тъмнината, скоро различиха трима маскирани мъже, седнали под един свод. Щом се приближи достатъчно, той спря, затаи дъх и се ослуша, но напразно: нищо не можа да чуе.
Впрочем по движенията на тримата се разбираше, че разговарят тихо.
Самуел се приближи още, спря се втори път и пак се ослуша.
Все още нищо не чуваше.
Внезапно той взе решение.
— Аз съм! — извика той смело. — От вашите съм, Самуел Гелб.
И тръгна към маскираните мъже.
При този вик тримата, като че ли раздвижени от една и съща сила, се надигнаха от парчетата гранит, където бяха седнали и скочиха към заредените пистолети близо до тях. Но къде да се целят в мрака?