Япония в моя живот
- Автор: Сейков Атанас
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Япония в моя живот». Краткое содержание книги:
Проф. д-р СИМЕОН ХАДЖИКОСЕВ: „Макар и автор и на други книги, Атанас Сейков е неуловим, сложен автор.“, „…той е едновременно откровен, разкрива себе си, но и слага бариери пред читателя.“, „…размисляш, интелектуалец с подчертано чувство за хумор, напомнящо пътеписното майсторство на Алеко.“, „Макар че авторът е определил в жанрово отношение книгата си като «пътеписи», лично аз бих предпочел друго обозначение, тъй като тя е твърде далеч от представата за пътните бележки.“, „Съпоставките му са тънко изпипани, а в ред случаи те си остават подтекстови, не се внушават на читателя.“, „…една проблемна книга за Япония, която тепърва ще се чете и ще остане етапна в литературата.“
Бирарията „Соколчето“ в Пловдив се намираше съвсем близо до дома ми, срещу стадиона до жп линията. Чуден беше моят дом! Имаше асмалък над балкона и над прозорците. Градинка, в която садях магданоз, домати и кромид лук. Бях свикнал с тракането на влака. Ако в два часа след полунощ не минеше по разписание — събуждах се. Ех, беше!… Съдба. (Хората обикновено се вълнуват, преди да тръгнат на дълъг път.) Градинката пред дома ми изглеждаше по японски малка, само че аз садях в нея не цветя, както правят японците, а зарзават. Позволявах на съседите да си берат от нея… („Цветя“ ли казах? Хм! Цветя в японска градинка?! Там е работата, че японската градинка пред дома се създава по съвсем различен принцип. Елементите й са: цъфтящи треви, храсти, дървета, камъни и вода. Може да е езерце, където плуват няколко рибки. Езерцето — колкото половин маса. Цвете в японска градинка почти не съществува. То е пренесено в дома.)
В бирарията срещнах този по своему достоен човек, от когото успях все пак да получа някаква предварителна информация. Индустриалец. Бил е в миналото пионер на индустриалното ни развитие. Казваше се бай Илия, от Добрич. Ние, като пийнем с непознат, и ставаме „гъсти“ — почваме да тупаме човека по рамото, да му казваме „приятелю“.
Бай Илия ми се стори хубав човек! Ако трябваше да му правя характеристика, щях деликатно да пиша в нея: „Пие, но с отвращение.“ Защото той се мръщеше, когато отпиваше от лютата ракия. Независимо от цветовете, с които беше боядисан от времето „другарят“, а преди и после — „господинът“ (поради разместването на всевъзможни пластове), той в миналото е бил голяма индустриална фигура. Виждането му за света беше различно.
С държанието си бай Илия показваше, че нашата промишленост се е развивала от уверени в себе си хора, хора със самочувствие.
„Говорят, че японците били голяма работа!“ — казвам аз.
„Нека говорят това на старата ми шапка — обажда се той. И добавя: — Е, японците може да са всякакви. Но ние с Варта Миклош!…“
През 1940 г. бай Илия, заедно със свой приятел — унгарец, пръв в България завърта производство на акумулатори. Преди да надзърна в заводите за автомобили „Тойота“ в Япония, където, като мигнеш, и една кола излиза (ако не мигнеш — пак излиза), преди да цъкам с език на това, че компанията „Амадзаки“ произвежда електронни мозъци, които извършват физическа работа, преди да видя с очите си чудесата в онази страна, аз имах рядката възможност и удоволствие да разговарям с този пионер в икономическото ни развитие — на чаша. Бил е пръв. И имаше самочувствие. На индустриалците издигат паметници! Алкохолът прави малкото да изглежда голямо. След като презполовихме шишето с гроздова ракия, почувствах конкурентната мисъл на бай Илия спрямо японците. И не защото Япония е била негов конкурент в производството на акумулатори. Външната търговия на България в миналото се е крепяла само на яйцето.
„Виновни са правителството, полицията и граничните власти! — протестираше бай Илия. — Те ми попречиха. Каква работа падаше. За една година натрупах печалба от дванадесет милиона лева. Но на мене не ми пука! Човек трябва да дава пари за здраве, здраве за пари — никога! Над шестдесет години съм сега, а на оня стол там и стойка мога да ти направя! Искаш ли?“
Той говореше за здравето си. И за своите удоволствия, което интуитивно ми подсказваше, че мисленето му не ще да е японско. За здраве и удоволствие нашият индустриалец навремето, когато печелел от акумулаторите, дал пари на един готвач да си отреже ухото. И да приготви от него мезе. В края на нашата среща той почти крещеше: „Японците може да са всякакви. Но ние с Варта Миклош!…“
Те с Варта Миклош…
Нашият индустриалец е държал на физическото начало. Накрая той пропя.
„Да впрягаме ли?“ — чух да пита бай Илия. Канеше се да си отиваме по домовете, след като се бяхме наговорили. И шишето беше вече празно.
По пътя за в къщи в плен на настроението, което ме беше обхванало, си мислех: „Готов съм! Мога да потегля за Япония!“ В миналото не сме спали! Сигурно е важно да влезеш в Япония със самочувствие, защото, ако го нямаш, онази страна може съвсем да те отчае. Родоначалникът на българската индустрия Добри Желязков — Фабрикаджията (1800–1865) в Сливен е носил юнашки мустаци. На портрет бащите на нашата индустрия изглеждали здрави, добре сложени физически хора, които са могли да се изправят и на две ръце по столовете във всяка кръчма. И какви лица са имали! Бузите им били червени.