Ветровете на времето
- Автор: Оливер Чэд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лидия Цекова-Маринова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Ветровете на времето». Краткое содержание книги:
— Колрак още говори с шамана — осведоми го Нлесин. — Изглежда, твърдо е решил да научи езика; не мога да проумея защо.
— Може би му харесва тук — предположи Арвън и отпи от ледената вода с благодарност.
— Може би си има някаква цел — допусна Нлесин. — Както един достопочтен мой прародител се беше изразил някога, сделката съвсем не е лоша.
— Заслужава си да се позамислиш — призна искрено Црига. — В края на краищата може да загубим всичко и да не спечелим нищо, ако последваме съвета на Дериък. А така бихме могли поне да доизживеем живота си. Ако приемем дългия сън, съществува рискът да се събудим в една от онези пустини, където дори плъховете са отровени.
— По-добре се огледай по-внимателно, приятелю — каза Нлесин, — Сигурен съм, че тук не само се танцува и пее. Вероятно през зимата гладуват до смърт. Както и да е, Уийк няма да остане — вие знаете това. Зовът на дълга и тем подобни.
— Е — установи Арвън, като гризеше парче месо, — във всеки случай днес няма да се върнем на кораба — твърде късно стана.
Не се върнаха този ден, нито пък на следващия.
Туземците бяха дружелюбни, гостоприемни и интелигентни.
Започнаха да си мислят, че никога няма да се върнат.
Арвън усещаше как напрежението го напуска, а кожата му възвърна обичайния си тен. Той дори почерня, въпреки че въздухът беше студен. Беше щастлив, отпочинал и доволен.
Засега изпитваше искрено желание да остави нещата така.
14.
Когато измина една седмица, Уийк ги събра.
Насядаха в полукръг на камъните, с лице към него. Те знаеха какво щеше да каже той, той също знаеше и все пак събирането им не беше само формалност.
То означаваше поврат.
Беше се застудило и мъжете трепереха на оскъдната слънчева светлина. Долу, под тях, през долината бълбукаше и проблясваше на слънцето малко поточе, поело незнайно накъде. Малкото дървета бяха вечнозелени, но сега бяха потъмнели, станали почти черни в очакване на зимния студ.
Без да се бави, Уийк пристъпи към работа.
Изправи се — сдържан, но неспокоен. С тази нервна система той никога не можеше да бъде спокоен. Винаги бе възбуден, като че ли можеше да експлодира при докосване. Не беше висок човек и все пак, странно, той изглеждаше най-солидният тук.
— Е, господа — започна той, — почивката свърши.
Гласът му беше тих, трябваше да се напрягаш, за да го чуеш, но този глас те караше да слушаш внимателно.
— Не бих могъл да издавам заповеди, дори да исках, а аз не искам. Остава фактът, че аз не съм напуснал Лортас, нито пък съм прекарал години в Космоса, за да живея с някакво си племе на някаква си планета, за която никога преди не съм чувал. Дойдох тук, за да открия нещо, и няма да спра, докато наистина не го открия или докато умра. Нашият дом е далеч от нас сега и вероятно за вас е лесно да повярвате, че той не съществува. Но той съществува. Някои от нас имат деца там, а ще се родят и други деца. Тези хора тук ми харесват, а на вас?
Останалите измърмориха нещо одобрително.
— Може би, но само може би, това е планетата, която трябваше да открием. Може би това е светът, който ще преуспее, който ще полети в Космоса, преди да се е самоунищожил. Ако наистина преуспее, дори и след хиляди години, Лортас ще трябва да узнае. Една цивилизация не може да съществува изолирано; ние знаем това. Ако хората от този свят полетят в Космоса и ако ние не сме тук да насочим корабите им към Лортас, съществува голяма вероятност те никога да не се открият един друг. Вие всички сте се отрекли от много неща и не аз трябва да ви напомням за вашия дълг. Аз се връщам на кораба и ще следвам плановете на Дериък, дори ако трябва да замина сам. Надявам се, че ще решите да дойдете с мен, но това зависи от вас.
Той се обърна и се отдалечи от тях сам. На Арвън му се стори, че Капитанът винаги е бил сам.
Останалите продължиха да седят на оскъдната слънчева светлина и да разговарят. Някои бяха „против“, някои бяха „за“. Но не спореха с достатъчна убеденост; просто преценяваха положението. Колрак скоро се извини и тръгна да търси Уийк.
Арвън слушаше хората около себе си и знаеше, че те щяха да отидат с Капитана.
И те отидоха.
В деня, в който напуснаха местното селище, беше студено и облачно. Вятърът свиреше откъм хълмовете. Жените и децата излязоха да им помахат с усмивка за сбогом, а после се сгушиха отново в своите топли жилища.
Арвън почувствува, че винаги би могъл да се върне на това изгубено във времето място и да бъде сред приятели. Разбира се, те бяха раздали много подаръци и не бяха сторили нищо лошо. Но тези хора не би могъл да ги купиш, те очевидно наистина харесаха всички от кораба. Може би това беше добър признак, но той като че ли дочуваше сумтенето на мъртвия Дериък при тази явна самозаблуда.