Ветровете на времето
- Автор: Оливер Чэд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лидия Цекова-Маринова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Ветровете на времето». Краткое содержание книги:
„Тук е по-тихо, отколкото в дълбините на Космоса.“
Мисълта не беше никак приятна.
Туземците се върнаха при изгрев слънце. В появяването им имаше нещо почти свръхестествено. В миг в равнината уж нямаше и следа от човешки живот, а в следващия хората бяха там, като че ли подобно духове се бяха материализирали от тревата, скалите и утринната влага. Не, не свръхестествено, поправи се Арвън — по-скоро бяха изключително естествени, част от самата земя.
Туземците донесоха месо и в това нямаше нищо свръхестествено. Те накладоха огън откъм подветрената страна на кораба — за това използваха нещо прилично на изсушени стърготини — и опекоха огромни късове от червеното месо в пламъците. Месото цвърчеше и капеше, стори им се превъзходно след твърде продължителното хранене със синтетични храни.
— Малко е сурово — вметна Нлесин, — но какво значение има малко кръв между приятели?
Подхвърлиха парче на кучето и то с благодарност го погълна, оригна се и се разположи удобно за продължителна дрямка на слънце.
Туземците не изглеждаха обезпокоени от факта, че не можеха да разбират езика на хората, живеещи в странната кула. Очевидно и преди бяха попадали на групи хора, които са говорели езици, различни от техния, и беше учудващо колко добре успяваха да се изразяват само с усмивки и жестове. Изглеждаха несъмнено приятелски настроени, макар че съществуваше вероятност просто да са впечатлени от ножовете и да желаят още от тях.
Като гледаше изпъкналите мускули на ръцете и краката им и острите върхове на техните копия, Арвън предпочиташе да се надява, че наистина са добронамерени… и че ще останат такива.
Когато закуската свърши, водачът се изправи, протегна се и посочи на юг. Там, през равнината, земята ставаше хълмиста, виждаше се как от пурпурната мараня израства верига от ниски хълмове. Той отново посочи към хълмовете, после към Арвън и другарите му и отново към хълмовете.
— Иска да отидем с него — обясни Уийк.
— Вероятно е подгрял казана — забеляза Нлесин. — Предлагам да предоставим Лейджър за изкупителна жертва.
— Млъкни! — извика възбудено Лейджър.
— Е, отиваме ли? — попита Хефидж. — Ще изоставим ли кораба?
Четиримата туземци се оттеглих настрани, докато те разговаряха. Вече не се усмихваха.
— Мисля, че няма да е красиво да откажем гостоприемството им. — каза Колрак. — Те нямат лоши намерения.
— Откъде знаеш? — попита Нлесин. — Или те е осенило някакво видение?
— Аз съм за това да отидем — обади се Арвън. — Съгласен съм с Колрак — колкото повече приятели имаме, толкова по-добре. Можем да затворим вратата на кораба; никой няма да успее да проникне вътре.
Уийк кимна.
— Ще отидем. Вземете оръжието си и нека посъберем някакви подаръци, но стига толкова ножове. По-скоро някои дрехи, фенерче, нещо подобно. Разбрахте ли?
Със странно чувство на тъга те се изкатерваха по кораба, за да се подготвят. Разбира се, че щяха да се върнат, а корабът беше развалина. Но все пак у всеки оставаше тягостно чувство от раздялата с последното, което го свързваше с дома му.
Туземците наблюдаваха с безизразни тъмни очи, виждаха как хората се изкачваха и слизаха от тъмния отвор в светлеещата стена, но не направиха опит да ги последват вътре.
Когато се натовариха и облякоха топли дрехи срещу студа, Уийк кимна и посочи към хълмовете.
Туземците се ухилиха, очевидно доволни, и поеха през равнината. В миг кучето скочи и препусна пред тях. Сега то не лаеше и държеше черната си муцуна провесена към земята.
Арвън откри, че земята не бе така равна, както изглеждаше. Тревата се беше натрупала на туфи, а между тях почвата беше камениста. Имаше невидими вдлъбнатини, в които глезените им хлътваха, и бодливи храсти, които драскаха ръцете им, когато минаваха покрай тях. По някои от храстите имаше ярки червени плодове и Арвън се чудеше дали ставаха за ядене или не. Имаше много цветя, проврели нежните си мокри главици между тревата. Въздухът беше свеж, чист и прохладен.
Туземците бъбреха помежду си и крачеха енергично напред. Скоро Нлесин видимо се задъха, а и на останалите им беше трудно. Мъжете от кораба не бяха свикнали да вървят и Арвън забеляза, че на лявата му пета се е появил голям мехур.
— Опитват се да ни изтощят от вървене до смърт — каза Нлесин задъхано.
— Не показвай, че си толкова изморен — предупреди го Уийк. — Не е желателно да си помислят, че сме хапльовци.
— Но ние сме — възпротиви се Нлесин.
Веднъж забелязаха стадо животни пред себе си. Те стояха в изящни пози — огромни, с прекрасна кафява козина и полюляващи се рога. Но бяха срещу вятъра и доловиха миризмата на хората дълго преди да бъдат в обсега на лъковете на туземците. Те се завъртяха в кръг, после един елен разклати решително рогата си, изпръхтя и препусна в лек тръс на запад. Стадото го последва, но като че ли не тичаше, а просто се носеше след него.