Ветровете на времето
- Автор: Оливер Чэд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лидия Цекова-Маринова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Ветровете на времето». Краткое содержание книги:
— Стой! — изкрещя той. И млъкна.
Туземецът нямаше да го разбере. Потрепери, опита пак, по-силно:
— Нлесин!
— Ей! — раздаде се в отговор гласът на Нлесин. — Стой долу, не се движи!
Арвън остана на земята.
Силните, пронизителни викове от битката стихнаха. Въздухът се изпълни отново с дружески гласове. Арвън подаде главата си, огледа се бързо и после се изправи на крака. Все пак се чувствуваше добре. Всичко се бе случило така бързо, че той беше повече възбуден, отколкото уплашен.
Изглеждаше ужасно. От рамото му надолу беше протекла тъмна струя, а беше оцапан и с кръвта на мъртвия туземец.
Колрак изтича до него и го обгърна с ръка да го подкрепи.
— Добре съм — каза Арвън. — Поне по-добре, отколкото изглеждам. Някой ранен ли е? Какво се случи? Къде отидоха?
Свещеникът се усмихна.
— Впрочем любопитството ти е оправдано. Един от нашите приятели, името му беше Нанявик, е мъртъв. Уийк е улучен в крака, но не е сериозно. Двама от онези са мъртви.
— Кои бяха те? Какво искаха?
Колрак сви рамене.
— Разбрах, че има много набези между различните групи в тази област — по този начин един мъж печели престиж в своето племе. Очевидно нашите приятели не са били единствените, които са забелязали кораба ни да се приземява.
Арвън усещаше как каменният връх на стрелата стърже раменната му кост.
— Една дребна, невинна шега, така ли?
В очите на Колрак се появи тъга и той извърна поглед.
— За тях, Арвън, то е нещо подобно. Те са хора в края на краищата. Преди няколко хиляди години нашите собствени прадеди на Лортас са вършили почти същото нещо и при също такъв нищожен повод. Въпросът е дали хората знаят кога да спрат или не.
— Можеш ли да измъкнеш това острие от рамото ми?
— Да. Мисля, че няма нищо страшно. Можем да ти направим местна упойка, после ще извадим върха с един нож и отново ще те зашием. Мястото ще бъде вдървено за известно време, но не мисля, че стрелата е скъсала някой мускул.
Те тръгнаха към кораба. Вече бе тъмно и туземците кладяха огън, а от кораба се виждаше бледото сияние на изкуствената светлина от една електронна лампа.
Беше студено и Арвън потрепера.
— Радвам се, че ще бъдеш с нас, Колрак — каза Арвън.
Колрак леко се усмихна.
— Аз няма да дойда — промълви той.
Арвън го погледна изпитателно, но свещеникът не каза нищо повече.
Зашиха рамото на Арвън и превързаха крака на Уийк. После погребаха мъртвите — още три гроба край безмълвния разбит кораб.
— Това място ни носи нещастие — каза Нлесин. — При това темпо никой от нас няма да изчака края на годината.
На следващия ден — безоблачен, но студен — Уийк им съобщи това, което бяха очаквали да чуят.
— Вие всички знаете, че не можем да вървим до онзи континент, който Дериък ни показа на картата. Нямаме достатъчно сили. Туземците казват, че и други хора са тръгвали по този път, в посока на север и изток след дивеча, но никога през зимата. Нали така, Колрак?
Свещеникът кимна.
— Считам, че колкото повече се бавим, толкова по-малко шансове имаме да се справим — продължи Капитанът. — Може да бъркам, но това е моето решение. Така че има само още един начин да опитаме — с хеликоптера. Не знам със сигурност докъде ще стигнем и дали ще устои хеликоптерът при буря — както знаете, предвиден е за изследователска работа на къси разстояния. Но възнамерявам да стигнем колкото успеем по-далеч, като се спускаме само нощем, когато забележим подходящо място за кацане. Хеликоптерът няма да побере всички ни и в това е проблемът. Мисля, че без усложнения ще издържи четирима от нас, петима в краен случай. Сега случаят е такъв.
Той замълча и ги погледна.
— Колрак и Лейджър остават тук — прибави той.
Нлесин се намръщи.
— Почакай, Капитане. Не можеш да издаваш такава заповед.
Пристъпи напред с бледо лице, дишайки учестено.
— Не ти ще решаваш кой трябва да тръгне и кой да остане.
— Не съм решавал — произнесе бавно Уийк. — Те решиха.
Колрак кимна.
— Предвиждах това още когато Дериък заговори. Когато стигнахме в местното селище, започнах да уча езика. От моя страна това не е жертва, Нлесин. На тези хора са им близки нещата, в които аз вярвам — задружният живот, сливането с природата. Понякога си мисля, че сме забравили твърде много неща ние, цивилизованите хора. Искам да остана и да се опитам да заживея с тези неща отново.
Настъпи мълчание.
— А Лейджър? — попита Нлесин. — Не ми казвайте, че е станал набожен.
Уийк погледна кореспондента, който поклати глава.
— За Лейджър не е необходимо да изтъква мотивите си — подчерта Уийк. — Решението си е негово и честно казано, Нлесин, това не е твоя работа.