Ветровете на времето

Земята под теб е хлъзгава и се случва да паднеш. Протягаш ръка да се уловиш за някое дърво или клон, но дървета няма. Скоро лицето ти е изподраскано и те боли от шибащия го дъжд.

Не, нямаш никакво време за пейзажа.

Арвън не знаеше къде се намира и не го интересуваше. Обвит в суровата мантия на несгодата, той продължаваше да гази и почти му се искаше да е мъртъв. Доста от романтичните си възгледи за примитивния живот той изостави зад себе си в калта.

И тогава, невероятно, всичко свърши.

Един от туземците пред него извика и някакъв женски глас се обади в отговор. Арвън напрегна очите си и съзря топла жълта светлинна сред сивата мъгла. Той примигна и видя някакви обли издатини в подножието на една височина в началото на малка долина. Те изглеждаха доста по-ниски от човешки ръст, но групата се насочваше право към тях.

Арвън се препъна, но някой хвана ръката му и го поведе към една светлинка. Въведоха го през някакъв отвор и той едва не падна, когато кракът му не улучи няколкото стъпала вътре.

„Землянка“ — помисли си той неопределено.

Но тя означаваше светлина и топлина.

Огън… Той се строполи край него, тръсна глава, за да отмести косата от очите си, и протегна ръце към пламъка. Различи някакви фигури около себе си в малката землянка и дочу смях. Зърна малко момче, което се взираше в него с нескривано любопитство.

Арвън беше пред припадък и знаеше това. Вероятно бяха изминали цели двадесет мили по трудния път, а простата истина бе, че никой от тях не бе привикнал към такова нещо. Само след миг-два край огъня той вече усещаше болката в краката си, а това означаваше, че след няколко часа ще се схванат.

Все пак човек има чувство за собствено достойнство.

Арвън се помъчи и успя да изрази на лицето си усмивка. Отправи я към черноокото кръглолико момче. Та я посрещна с подозрение, но накрая се ухили широко в отговор.

— Ура за живота отвън! — прозвуча нечий глас. — Ура за просторните пътеки и симфонията на дъжда.

— Привет, Нлесин! Виждам, че си оживял.

— По този въпрос мненията са две. Къде е болницата?

Арвън вдигна рамене.

Двамата седяха един до друг, а от тях се стичаше вода. Землянката не беше достатъчно голяма, за да побере цялата група; Арвън предположи, че Уийк и останалите са скупчени около други огньове. Мина му през ума, че от тях би станала вкусна чорба за туземците, ако се окажеше, че намеренията им са враждебни.

— Виждам, че не сме толкова умни, колкото си мислехме — каза Нлесин, обхванат от подобни размисли. — Трудно е непрекъснато да помниш, че не се намираш вече на космически кораб и правилата са се изменили.

— Нека ме накълцат, ако имат такова намерение — каза Арвън. — Единственото, за което копнея сега, е местенце, където да си полегна.