Огнен кръст
- Автор: Форбис Колин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Генчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Огнен кръст». Краткое содержание книги:
Кой е призрачният удушвач Калмар?
В заплетената мрежа, която Туийд се опитва да разнищи, се появяват нови лица: капитан Виктор Роузуотър — офицер от британската армия, съпруг на мъртвата Карин, безскрупулният майор Леми и лейтенант Бертие. Действието се пренася от Англия в Швейцария, Германия и Франция. Туийд отива в Париж и търси ключа за спасяването на Европа. Сътрудничи си с френския премиер и канцлера на Германия.
Но не е ли закъснял?
Събитията следват с шеметна скорост. Бучат танкове… Пола и Нюмън са в опасност. Ново убийство е искрата, запалила един нов ад…
Пъкълът на ОГНЕНИЯ КРЪСТ се превръща в кипящ вулкан. „Огнен кръст“ е най-епическият съвременен роман на Колин Форбис…
Когато тя се приближи до масата с още шампанско, Пола забеляза французина с тъмните очила, когото Нюмън бе описал. Той си поръча питие и седна сам, с изправен гръб и малко сковано. Хвърли бърз поглед към Буржойн и после се обърна настрани. Джийн седна до Пола и вдигна чашата си.
— Наздраве, Пола! Мога ли да те наричам Пола? Ти ми казвай Джийн!
— Разбира се. Аз също исках да минем на ти.
— Добре дошла! — Тя изпи половината от чашата си. — Всъщност и аз скоро пристигнах. От Франция. От Бордо, по-точно. Там имам приятел. Чичо ми, който ме отгледа, живее в една от къщите на края на Олдбърг — харесва му усамотеността на това място… — Тя продължи да разказва с ниския си дрезгав глас, като отмяташе с ръка назад буйната си коса. — Родителите ми загинаха при катастрофа, когато бях шестгодишна. Той пое грижите за мен. Сега е на осемдесет години. Баща ми — братът на чичо — щеше да е на осемдесет и две. Родила съм се късно. Във Франция като че ли се е отприщил адът. Разказах на чичо за това. Той още си пази всички медали — на времето е бил генерал-майор. Във Военното разузнаване.
— Тя се усмихна закачливо. — Извинявай, много се разприказвах за себе си. Ще си помислиш, че те навивам да вземеш интервю от мен.
— Честна дума, не ми и мина през ума. Макар че си много подходяща за това…
— О, не, Пола — отново дяволитата усмивка. — Когато се върнах от Оксфорд, имах диплома за адвокат, но така и не стъпих повече в съда. Значи „много подходяща“? Не и за „Уомънс Ай“. Прекалено много обичам мъжете — животът ми вероятно ще ти се стори доста бурен и повърхностен.
— Всъщност аз съм тук по работа — обясни Пола. — Утре ще разговарям с лорд Дейн Доулиш. Обадих му се преди малко. Звучеше възторжено.
Джийн я погледна внимателно и изучаваше, допи чашата си и я остави на масата също толкова внимателно. Пола мълчеше. Усещаше, че без да иска е натиснала някакво копче.
— Бях на гости в Гренвил Грейндж, когато се запознах с френския си приятел — произнесе бавно Буржойн. — Трябва да бъдеш предпазлива с Доулиш. Хубава си и ще те ухажва.
— На теб ли ти се случи?
— И още как! Все едно се бориш с вълк. Дано имаш късмет. Облечи си повечко дрехи.
Пола се опита да не променя изражението си, когато видя един висок и красив мъж да влиза в бара. Това беше Виктор Роузуотър.
Всички пътища водеха към Олдбърг…
12.
На няколко мили от Олдбърг и морския бряг се намираше имението Гренвил Грейндж, разположено на края на един полуостров, вдаден в река Олд, близо до църквата „Айкин“. Тази вечер всички лампи в кабинета на лорд Дейн Доулиш бяха запалени, а той седеше зад писалището си и разговаряше с Джоузеф Бранд.
Доулиш беше между петдесет и пет и шестдесетгодишен, средно висок и със силна фигура. Имаше дебел врат и квадратна глава. Беше гладко избръснат, а пред ушите му се спускаха сиви бакенбарди, гъсти и къдрави. Носът и могъщата челюст с наченки на двойна брадичка му придаваха вид на грубиян. Очите му гледаха предизвикателно. Излъчваше физическа енергия, а поведението му беше агресивно.
„Не съм се издигнал дотук чрез любезничене с хората, които са стояли на пътя ми“ — това бе една от максимите му.
— Провери ли кой е този Питър Ууд, поканен за стрелбата утре? — попита той.
— Обадих се в офиса в Лондон. Секретарката каза, че шефът й не е там. Бил заминал за Сафък.
— Значи може и да не лъже.
Бранд стисна плътните си устни. Беше нисък мъж с широки рамене, тежеше почти сто килограма и смяташе всеки за потенциален враг. Докато седеше с лице към шефа си, едната му ръка безшумно барабанеше по коляното под бюрото. Беше около петдесетгодишен, с крушовидна глава, която завършваше с охранена брада под тънка и широка уста.
— Още колко информация ще ни трябва? — попита той.
— Колкото можем да съберем. Не е тукашен, запознал се е с теб в кръчмата. Искам да знам кой лази под покрива ми. Как мога да съм сигурен, че иска само да постреля? Петстотин лири за облог си е пилеене на пари. А трябва да си плати и таксата за участие.
— Брокерите печелят много — възрази Бранд. — Господи! Трябваше да се досетя! Та те печелят от уреждане на сделки…
— И от глупаци като теб, които правят това, което аз избягвам.
Обиден, Бранд забрави служебното си положение. Не можа да се сдържи, въпреки че знаеше, че ще сгреши.
— Поне не пръскам пари за жени където ми падне…
Доулиш бавно почука с косматите си пръсти по бюрото.