Нови хиляда и една нощ
- Автор: Стивънсън Робърт Луис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Миндов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нови хиляда и една нощ». Краткое содержание книги:
РАЗКАЗ ЗА МЛАДИЯ СВЕЩЕНИК
Преподобният мистър Саймън Ролз се беше отличил в етичните науки и бе особено сведущ в теологията. Студията му „Върху християнската доктрина за обществения дълг“ в момента на публикуването й му спечели известна слава в Оксфордския университет, и в духовните и научните кръгове се говореше, че младият мистър Ролз е замислил внушителен труд — както разправяха, цял том — за влиянието на църковните отци. Тези успехи, тези амбициозни планове обаче съвсем не му помагаха да се издига служебно и той все още търсеше място за енорийски свещеник, когато, при една случайна разходка из тази част на Лондон, спокойната, великолепна гледка на градината, стремежът към усамотение и научна работа и евтината квартира го накараха да се настани у мистър Рейбърн, градинаря от Стокдъвлейн.
Той имаше навик всеки следобед, след седем-осем часа работа върху свети Амвросий или свети Йоан Златоуст, да се поразходи между розите, отдаден на съзерцание. И обикновено това бяха едни от най-продуктивните му моменти за деня. Но дори искрената жажда за размисъл и увлечението по чакащите решение сериозни проблеми не са винаги достатъчни, за да предпазят разума на философа от малки сътресения и досег със света. Тъй че когато завари окъсания и облян в кърви секретар на генерал Вендилър в компанията на своя наемодател, като видя как той пребледня и се мъчеше да отбягва въпросите, и особено когато най-невъзмутимо отрече самоличността си, мистър Ролз бързо забрави и светии, и отци, обзет от съвсем простосмъртно любопитство.
„Невъзможно е да се лъжа — мислеше си той. — Няма съмнение, това е мистър Хартли. Но как се е насадил така? Защо отрича името си? И каква работа може да има с този долен мошеник, моя хазяин?“
Докато размишляваше така, друго странно обстоятелство му направи впечатление. От един нисък прозорец до вратата надзърна мистър Рейбърн и се случи тъй, че очите им се срещнаха. Градинарят изглеждаше смутен и дори разтревожен и тутакси щората на прозореца се спусна рязко.
„Може пък да е в реда на нещата — размишляваше мистър Ролз, — дори съвсем в реда на нещата, но, откровено казано, чини ми се, че тук има нещо нечисто. Подозрителни, потайни, лъжат, боят се да не ги видят — бога ми — мислеше си той, — и двамата май кроят някаква низост.“
Детективът, който се крие у всеки от нас, се пробуди и заговори в сърцето на мистър Ролз и с бърза, енергична стъпка, която никак не приличаше на обичайната му походка, той почна да обикаля градината. Когато стигна мястото, където Хари бе извършил своя акробатически номер, изведнъж погледът му падна на един прекършен розов храст и следи от стъпки по земята. Вдигна глава нагоре и видя драскотини по тухлената стена, а на една счупена бутилка се развяваше парче от панталон. Значи така е предпочел да влезе добрият приятел на мистър Рейбърн! Ето как секретарят на генерал Вендилър е дошъл да се любува на цветната градина! Като се наведе да огледа земята, младият свещеник си подсвирна тихо. Разбра къде точно бе паднал Хари след опасния си скок, разпозна плоското стъпало на мистър Рейбърн, забило се дълбоко в почвата, когато вдигаше секретаря за яката; щом се вгледа по-внимателно, различи като че ли следи от пръсти, сякаш нещо се е разпиляло и после трескаво е събирано.
„Ей богу — рече си той, — работата става много интересна.“
Точно в тоя момент съзря нещо, почти изцяло зарито в земята. След миг изрови една изящна позлатена марокенена кутия със закопчалка. Тя беше здраво затъпкана в пръстта, затова в прибързаното си търсене мистър Рейбърн не я бе забелязал. Мистър Ролз отвори кутията и ахна от смайване, близко до ужас: на възглавничка от зелено кадифе лежеше изумително голям и чист диамант. Той беше колкото паче яйце, красиво оформен и без никакъв дефект, а когато слънцето го огря, светна като електрическа лампа и като че пламтеше на дланта му с хиляди адски огньове.
Мистър Ролз не разбираше твърде от скъпоценни камъни, но от само себе си се виждаше, че Диамантът на раджата е истинско чудо; ако го намери някое селянче, ще се втурне с вик към най-близката селска къщурка, а дивак ще се просне благоговейно пред такъв чуден фетиш. Погледът на младия свещеник беше обаян от красотата на камъка, мисълта му — поразена от неговата неизчислима стойност. Той знаеше, че държи в ръката си нещо, което превишава дохода на един архиепископ за много години, с което могат да се построят катедрали, по-величествени от Елийската или Кьолнската, че този, който го притежава, е избавен за вечни времена от първородното проклятие и може спокойно и безгрижно да се отдаде на наклонностите си, без трудности и пречки. А когато неволно го обърна, лъчите отново се отразиха в него с още по-силен блясък и сякаш го пронизаха в сърцето.