Нострадамус ми изяде хамстера
- Автор: Ранкин Робърт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нострадамус ми изяде хамстера». Краткое содержание книги:
Та това дори не е половината от всичко!
Бил изпратен сред нас, рече той, от американска фондация, постигнала много важен пробив. Сега вече било възможно да се увеличи продължителността на живота на даден човек. Не вечно, призна го, защото, както каза той, няма начин да се определи точно колко може да продължи това „вечно“. Но можел да ни гарантира поне петстотин години. А как би могъл да го гарантира? Защото неговите специални устройства, конструирани да заместят отстранения гръбнак, били направени така, че да изтраят поне толкова.
Той приказваше ли, приказваше и макар и да не разбирах всичко, в начина, по който говореше, имаше нещо — нещо завладяващо и то ме накара да му повярвам. И когато свърши, се усетих, че ръкопляскам. Но ръкоплясках съвсем сам. Останалите си бяха тръгнали. Така и не ги бях чул кога, ала ги нямаше, там бяхме само аз и мъжът в черно.
Той ме попита дали искам да живея още петстотин години и аз казах „да“. Казах „да“, слава тебе, Господи. Да, отче, прекръсти се, прекръсти се. Казах „да“ и „слава тебе, Господи“ и казах още: покажи ми, покажи ми.
— И той ти показа? — свещеникът говореше бавно.
— Въведе ме в задната стаичка, настани ме на един стол и после се съблече. Направо там, пред мен. Съблече си сакото и ризата и се обърна с гръб към мен. И видях копчетата, отче. Видях ги.
— Копчетата ли?
— На кожата му. На гърба. Нали разбираш, кожата беше разрязана от китките до тила и оттам направо през средата на гърба. А кожата беше подгъната и поръбена, все едно плат на дреха, и имаше илици с прекарани през тях копчета.
Дъхът на свещеника секна.
— И ти си го видял?
— Видях го. Той беше вътре в костюм, направен от собствената му кожа, виждаш ли?
— Виждам.
— Искаш ли да видиш?
— Дали искам да видя?
— Да ги видиш, отче. Тия копчета. Да ги видиш на моя гръб?
— Не… аз… не, синко, не.
Старецът се прокашля, а свещеникът смънка нещо на латински.
— Видях гърба му, отче. Той ми обясни как е направено. Как ти правят отливка — на тялото — и конструират твое идеално копие, в което влизаш през гърба. Не зная, отче. Моя ли е кожата ми отвън? Каква част от мен все още съм аз? Но аз го видях и той ми обясни как се прави, как влизаш вътре, а те ти махат гръбнака и те закопчават и после живееш петстотин години. — Старецът се изкашля противно. — Човек взема решения, отче. През целия си живот взема решения — погрешни решения. Не можеш да превъртиш миналото назад и да преправиш тези решения, да насочиш живота си в нова посока. Никой не го може. Аз взех погрешно решение и сега трябва да умра.
Свещеникът зареди молитви, а старецът продължи да приказва:
— Защо съм искал да живея петстотин години? Нямах работа. Исках ли петстотин години безработица? Но бях алчен за живот. За още живот. Казах „да“, направете ми това, дайте ми още живот.
Цяла нощ останах при него. Оставих го да прави отливки от тялото ми. Застанах гол пред този мъж, когото досега не бях виждал. Той ми направи снимки, взе проби от косата ми и когато приключи с всичко, ми каза да се върна на другата вечер и че всичко щяло да бъде вече готово.
Него ден не спах — и без това спях лошо. Просто се разхождах из града, из този град, който толкова много ме мразеше. И си мислех: погледни тези хора, те може и да имат работа, може и да са богати, но всичките ще умрат, ще умрат, и то скоро. Не и аз. Аз ще надживея повечето от тях. Ще измамя смъртта. Ще вляза в бъдещето. Ще танцувам върху гробовете им.
Свещеникът изпусна лека въздишка.
— И така, на следващата вечер се върнах там. Мъжът в черно — дори не знаех името му — отново ме отведе в онази стая и ми показа. Показа ми новото ми „аз“. Беше идеално „аз“ — по-високо, по-добре сложено, по-младо на вид, по-хубаво. То стоеше там и беше празна черупка. Не бях ял, повдигна ми се, зави ми се свят и той ми показа гърба, моя гръб. И там, на гърба, беше онази портичка — портичка на панти от полирано дърво. На ръцете и краката като доспехи, но от полирано дърво прекрасна изработка — месингови панти и малки резенца, над които кожата се затваряше, нали разбирате, след като влезеш вътре. Ала не знам как работеше, не разбирах. А и го бяха изработили толкова бързо. Беше произведение на изкуството. Нещо като корабостроенето един вид — полирано дърво, парченца такелаж…