Нострадамус ми изяде хамстера
- Автор: Ранкин Робърт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нострадамус ми изяде хамстера». Краткое содержание книги:
Та това дори не е половината от всичко!
— Страшно ти благодаря.
— Няма проблеми.
— Тъй, тъй. Виж какво, Боби Бой. Само едно нещо. Като продуцент всичко е на моя отговорност, нали? Искам да кажа, филмът не може да бъде заснет, освен ако аз не намеря парите, нали?
— Точно така.
— И колко пари трябва да намеря аз?
Боби Бой се поглади по дългата мършава брадичка.
— Към четирийсет милиона лири трябва да стигнат.
Щом Ръсел се строполи, тълпата един вид се разцепи. Но после се насъбраха около него и всичките имаха угрижен вид. Много угрижен вид — в края на краищата той беше продуцентът.
— Добре ли си, Ръсел? — промълвиха те. — Кажи нещо, добре ли си, Ръсел?
11
ПАРИТЕ — ТЕ ВЪРТЯТ СВЕТА, ВТОРИ ДУБЪЛ
Управителят в банката на Ръсел го огледа през стъклата за далечни разстояния на бифокалните си очила.
— Четирийсет милиона лири, казваш? — рече той.
— Плюс-минус — отвърна Ръсел. — Още не сме го изчислили в подробности.
— Разбрах. — Банковият управител извади лист хартия, който в занаята наричат „бюлетин“, и плъзна поглед нагоре-надолу по него. — В сметката си имаш хиляда сто и една лири — посочи той. — Всъщност тази сума доста лесно се запомня.
— Цял живот съм ги спестявал. Да купя на мама ескалатор. Почти съм ги събрал.
— А според протоколите никога не си превишавал кредита си.
— За такова нещо не бих посмял и да си мечтая.
— Да си мечтаеш — не, предполагам, че не би.
— Не и аз — рече Ръсел.
— Не, не и ти. Но… — банковият управител направи „кхъ-кхъ“. — Искаш да ти отпусна заем от четирийсет милиона лири в аванс?
— Опитахме и другаде. Съдружникът ми Боби Бой се обади в Холивуд. Опита се да се свърже с господин Спилбърг. Но господин Спилбърг не му се обади. А Уолт Дисни явно е мъртъв. Макар че „Уолт Дисни“ продължава да произвежда филми. Това не го разбирам съвсем.
— Според мен ти и финансите не ги разбираш съвсем, нали така?
— Не отбирам от тях много-много. Но нали видя видеозаписите. Без съмнение виждаш потенциала.
— А, да, видеозаписите. Ония, дето би Арнолд Шварценегер на канадска.
— Биваше си го, а?
— Да, много вдъхновен беше. Изглеждаше малко…
— Пиян — довърши Ръсел. — Да, пиян бях, признавам. Но и ти щеше да се напиеш, ако беше там и беше осъзнал потенциала и въобще.
— Аз не пия — заяви банковият управител. — Аз съм член на „Братството на Плимут“. Ние не пием. Нито пък даваме по четирийсет милиона заем на пияници.
— Алистър Кроули не е ли бил също от „Братството на Плимут“? — попита Ръсел.
— Измитай се от банката ми и хич не се връщай.
— Ами заемът?
— Освен това и не псуваме — додаде банковият управител, — но в твоя случай съм готов да направя изключение.
— Тогава ти благодаря, че ми отдели време, а сега ще си ходя.
Ръсел потътри още малко крака. По улиците на Брентфорд. Всъщност никой нямаше да му даде четирийсет милиона лири назаем. Това си беше дивотия. И изобщо, цялата тая работа си беше дивотия. Четирийсет милиона лири! Снимане на филми! Холограми и пътешественици във времето! Дивотия. Също като сюжета на някоя тъпа, ама наистина тъпа книга. Като ония опашати истории за Пули и Омали. Изобщо не беше като в живота. Глупотевини.
Глупотевини ли? Ръсел престана да тътри нозе на ъгъла на някаква улица. Какво беше всичкото това? В какво се беше забъркал? Всичко започна оттам, че тръгна да търси „Летящият лебед“, за да провери дали Невил и Пули и Омали наистина съществуват. А сега той, Ръсел, господин Най-обикновен, господин Здрав Разум, се беше забъркал в също толкова голяма дивотия като ония, в които се предполага, че са се забърквали Пули и Омали в някакво митично минало на Брентфорд.
Дали в това място нямаше нещо? В този град?
Ръсел въздъхна. Имаше нещо. Но сега хора разчитаха на него. Старият Ърнест. Всички във „Фъджпакърс“. Залогът беше работата на хората. Компанията щеше да пропадне, ако той не сколасаше — той носеше цялата отговорност. А технологията си беше истинска. Наистина вършеше работа. Наистина с нея можеше да се направи филм. И то такъв, дето щеше да се продава като за световно.
Но четирийсетте милиона си бяха проблем.
Четирийсет милиона!
— Четирийсет милиона — повтори Ръсел. — Ама я задръж, на нас не ни трябват четирийсет милиона. Изобщо не ни трябват никакви милиони. Всичко, което ни трябва, е една камера и малко прожектори. На звездите няма да плащаме нищо — те са холограми. Боби Бой и Джули могат да играят и да си получат парите по-късно. Всички могат да си получат парите по-късно — от печалбите. Камера и малко прожектори — това е всичко, което ни трябва. Можем да снимаме филма направо тук. От Боби Бой — студиото, от Ърнест — декорите. — Разбира се, сценарий всъщност нямаха. Но това можеха да го измислят. Четирийсет милиона лири! Просто Боби Бой се опитваше да си напълни джоба.