Нострадамус ми изяде хамстера

— Тих гласец ли?

— Тих гласец. И той ще ти прошепне… — Джон отново млъкна.

— Какво ще пошепне?

— Ще ти прошепне: „Помогни ми, помогни ми.“

— Уф, не! — Джим разтресе яростно глава. — Това е ужасна история, Джон. Направо ужас. Не трябва да свършва така — по никой начин.

— Не трябва, прав си. — Омали допи бирата си. — Но пък други хора разправят други неща. Например чувал съм да разправят, че щом Ръсел е попречил на всички кофти работи да се случат с цената на целия си живот, той, разбира се, променил бъдещето. Така че ако кофтите работи не са се случили в бъдещето, той никога не бил ходил там да вземе колана на времето и нямало да му се налага да свърши всичко онова, което е свършил. Така че само за едно мигване на окото всичко това вече го нямало и той пак бил млад и пак работел във „Фъджпакърс“.

— Така ми харесва — рече Джим. — Този край ми харесва. На това му викам аз щастлив край. Надявам се, че тъкмо така е станало.

— И аз — Омали затропа с празната си чаша по масата. — И аз.

В този миг в „Летящият лебед“ влезе младеж. Беше строен, пъргав на вид, с хубава тъмна гъста коса. Той се приближи до бара и новата русокоса барманка, която Невил бе наел за обедните смени, се обърна да го поздрави.

Тя се усмихна на младежа и му показа куп прекрасни бели зъби.

— Какво ще желаете, сър?

Младежът се поколеба за секунда, сякаш разкъсван от някаква вътрешна борба — може би се бе замислил какво ли очакват русокосите барманки да пие един истински мъж. Но мигът на колебание беше много кратък — той изпъна рамене и рече: