Нострадамус ми изяде хамстера

Например преди една-две седмици той излязъл по кръчмите в Брайтън. Последният звънец бил ударил и барът вече не приемал поръчки. Шон, за когото вечерта тепърва започвала, тръгнал да търси клуб с по-цивилизовано работно време, където би могъл да намери музиканти и дами, които да се привържат към него. И се натъкнал на клуб „Шамрок“25. Вижте, тъй като е от ирландски произход, а освен това е и господин Шон О’Райли, той заключил, че вътре биха го посрещнали с „добре дошъл“, и пристъпил към завързване на приятелски разговор с бияча (или „портиера“, както той предпочитал да го наричат). Този приятел с доста яко телосложение се съгласил да пренебрегне обичайните формалности, да приеме пет лири премия за което и да запише Шон О’Райли за член.

— Как’с’кайш? — попитал портиерът.

— Казвам се Шон О’Райли — отвърнал Шон О’Райли и незабавно бил изтласкан от сградата въз основа на това, че „си правел ташак“.

Историята не е кой знае каква, знам. Но е истинска, а проблемът с истинските истории е, че обикновено не са кой знае какво. Но тази, която Шон ми разказа в отговор на онази, която му разказах аз, е съвсем друга работа. Това е странна и злокобна история и отново отправям предупреждение към нервно предразположените — тия мухльовци, дето им става лошо, като гледат филми с много тепане или екзекуция на живо (трудно е да се повярва, знам), — че сега му е времето да се прехвърлят на следващата глава.

Е, след като се отървахме от тая паплач, давай да почваме с мътните и кървавите.

По времето, когато Шон изслушал всичките мътни и кървави, от които се състои въпросната история, той седял в спешното отделение на брайтънската поликлиника. Шон поправяше покриви и както ще ви каже всеки, който някога е поправял покриви, хората, които поправят покриви, периодично падат от тях. Един вид прерогатив на професията. Шон поправял покрива на един гараж, паднал и си изкълчил глезена.

Вижте сега, онези, които никога не са поправяли покрив и никога не са падали от такъв, но са седели и чакали в спешното, ще ви кажат, че около петдесет процента от народа, който седи и чака там, е с изкълчени глезени. Това не е, защото те всички поправят покриви, нали разбирате, а е, защото човек най-често си поврежда крайниците. Ръцете и краката. Една сестра ми го каза веднъж, докато седях и чаках да ми погледнат изкълчения глезен. (Не бях паднал от покрив, но се бях спънал в една от дупките, за които никой не иска да поеме отговорност, в уличката, която не смее да си каже и името, но на която живея.)

— Най-вече ръцете и краката — каза ми тя. — А ръцете и краката са от второстепенна важност, така че се налага просто да седите и да чакате. — И добави: — Желаете ли да ви дам за четене списание „Хелоу!“? Оня брой, дето има за Джеймс Хърбърт.

На Шон не му се наложило да чака, за да му погледнат изкълчения глезен. Защото Шон бил подучен от един свой приятел санитар как да те прегледат незабавно в спешното, ако и да си само с изкълчен глезен. Шон ме открехна на този номер и аз на свой ред ще ви открехна и вас.