Спомени от лед
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спомени от лед». Краткое содержание книги:
Но се сбират и други древни кланове. В отговор на един вековечен зов се надигат Т’лан Имасс. Защото нещо много по-тъмно и злокобно от всичко досега застрашава този свят. Лабиринтите са отровени и се надига мълвата, че Сакатия бог е освободен от оковите си и е готов да развихри ужасната си мъст…
Със завръщането на много герои от „Лунните градини“ и въвеждането на забележителни нови персонажи, „Спомени от лед“ се превръща в изключително продължение на величествената сага на Стивън Ериксън и в триумф на епичния разказ.
Върховният крал се ухили.
— Виж ти. Направо треперя от страх.
— Прекали — промърмори Уискиджак. И изведнъж облечената му в метална ръкавица лява ръка се стрелна напред и зашлеви Каллор през лицето. Главата на Върховния крал се люшна, по масата плисна кръв. Дръжката на грубия му меч светкавично се озова в ръката му, мечът изсъска… и спря, изваден наполовина.
Каладън Бруд беше стиснал Каллор за китките. Върховният крал се напъна, жилите по врата и слепоочията му се издуха, но не успя да се освободи. Бруд, изглежда, стисна още по-силно, защото Каллор изохка, изпусна дръжката на меча и той се хлъзна обратно в ножницата. Бруд се наведе над ухото му, но мхаби все пак успя да чуе прошепнатите думи.
— Приеми това, което си заслужи, Каллор. Достатъчно търпях презрението ти на тази среща. Ако още веднъж предизвикаш гнева ми, ще те ударя с чука в лицето. Ясно?
Каллор само изсумтя.
Бруд го пусна.
В шатрата настъпи пълна тишина. Никой не помръдваше. Всички гледаха окървавеното лице на Каллор.
Дужек извади от колана си кърпа — спечена от засъхналия сапун за бръснене — и я хвърли на Върховния крал.
— Задръжте я.
Мхаби пристъпи зад пребледнялата ококорена Силвърфокс и сложи ръце на раменете й.
— Стига вече — прошепна й. — Моля те.
Уискиджак отново се обърна към Бруд, без да обръща внимание на Каллор, все едно че той бе престанал да съществува.
— Моля, обяснете, пълководецо — заговори той спокойно. — Как, в името на Гуглата, се казва това дете?
Силвърфокс се дръпна от майка си, сякаш се канеше да побегне. После поклати глава, изтри сълзите от очите си и вдиша треперливо.
— Не — заяви тя. — Нека никой да не отговаря вместо мен. — Вдигна очи към майка си — погледите им се срещнаха за много кратък миг, — след което отново изгледа останалите. — За всички неща. Нека отговарям аз.
Мхаби протегна ръка, ала не можа да я докосне.
— Трябва да го приемеш, дъще — промълви, но чу горчивината в гласа си и разбра — с нов пристъп на срам, — че другите също я чуха. „Трябва да простиш… да простиш на себе си. О, духове подземни, не смея да изрека такива думи — загубила съм това право, вече напълно го загубих…“
Силвърфокс се обърна към Уискиджак.
— Ето я истината, чичо. Родена съм от две души, едната от които ти познаваше много добре. Жената Татърсейл. Другата душа принадлежеше на разкъсаните, потрошени останки на Върховния маг Найтчил — всъщност само овъглена плът и кости, макар че други части от нея бяха съхранени с помощта на опазващо заклинание. Смъртта на… Татърсейл… дойде в сферата на Телланския лабиринт — оформена от един Т’лан Имасс…
Единствено мхаби забеляза как трепна знаменосецът Артантос. „А вие, сър, вие какво знаете за това?“ Въпросът пробяга за миг в ума й — обмислянето му и изводите щяха да са нещо непостижимо.
— И под неговото влияние, чичо — продължи Силвърфокс, — нещо се случи. Нещо неочаквано. Появи се Хвърляч на кости от далечното минало, а също и един Древен бог, и една смъртна душа…
Каллор изсумтя приглушено изпод кърпата, която притискаше в лицето си, и измърмори:
— Нощния мраз. Каква липса на въображение… К’рул знаел ли е изобщо? Ах, каква ирония…
Силвърфокс продължи:
— Тъкмо тези тримата се събраха, за да помогнат на майка ми, тази жена риви, заченала едно невъзможно дете. Родена бях на две места едновременно — сред ривите на този свят и в ръцете на Хвърляча на кости в лабиринта Телланн. — Помълча и потръпна, сякаш изведнъж останала без сили. — Бъдещето ми — зашепна след миг, обгърнала се с ръце, — принадлежи на Т’лан Имасс. — Извърна се към Корлат. — Те се събират и тяхната сила ще ви е нужна в предстоящата война.
— Нечестив съюз — изхриптя Каллор, смъкна кърпата от лицето си и присви очи. Лицето му бе пребледняло като пергамент под петната от кръв. — Точно както се боях — о, глупци. Всички до един. Глупци…
— Събиране — повтори бавно Тайст Андий, също без да обръща внимание на Върховния крал. — Но защо? С каква цел, Силвърфокс?
— Това ще го реша аз. Защото съществувам, за да властвам над тях. Да ги командвам всички. Раждането ми провъзгласи Сбора им — зов, който всеки Т’лан Имасс на този свят трябва да е чул. И сега онези, които могат, идат насам. Идат.
Уискиджак беше объркан. Пукнатините в лагера на Бруд бяха достатъчно обезпокоителни, но разкритията на това дете… мислите му се въртяха на спирала, потъваха и се надигаха наново, другаде. Тясното пространство на шатрата се стопи и той се озова в свят на извратени кроежи, на мрачни предателства и на техните жестоки, нечакани последици — свят, който мразеше с цялата си страст.