Спомени от лед
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спомени от лед». Краткое содержание книги:
Но се сбират и други древни кланове. В отговор на един вековечен зов се надигат Т’лан Имасс. Защото нещо много по-тъмно и злокобно от всичко досега застрашава този свят. Лабиринтите са отровени и се надига мълвата, че Сакатия бог е освободен от оковите си и е готов да развихри ужасната си мъст…
Със завръщането на много герои от „Лунните градини“ и въвеждането на забележителни нови персонажи, „Спомени от лед“ се превръща в изключително продължение на величествената сага на Стивън Ериксън и в триумф на епичния разказ.
— Ясно, пълководецо. Значи тръгваме в поход по суша, нали? Никакви кораби — това в края на краищата ще подпомогне Кулпат. Но трябва да изясним още един въпрос — продължи Уискиджак и сивите му очи пробягаха към единствения представител освен командира на Черните моранти, който все още не бе проговорил — и той е какво можем да очакваме от Аномандър Рейк? Корлат? Тайст Андий ще бъдат ли с нас?
Тя само се усмихна.
Бруд се изкашля и каза:
— И ние като вас сме предприели няколко свои хода. В момента Лунният къс пътува към Домина. Преди да стигне до територията на Пророка, ще… изчезне.
Дужек вдигна вежди.
— Впечатляващо начинание.
Старата изграчи.
— Не знаем почти нищо за магията зад силите на Пророка — каза пълководецът. — Само че тя съществува. Също като вашите Черни моранти, Лунният къс предлага тактически възможности и трябва да сме глупци, за да не ги използваме. — Бруд се ухили. — Също като вас, Върховен юмрук, ние се стремим да избегнем предвидимостта. — Кимна на Корлат. — Тайст Андий разполагат с внушителни магии…
— Недостатъчно — прекъсна го Силвърфокс.
Жената Тайст Андий изгледа момичето намръщено.
— Що за твърдение беше това, дете?
— Не вярвайте на нито една нейна дума — изсъска Каллор. — Всъщност Бруд много добре знае, че смятам присъствието й на тази среща за глупаво — тя не ни е съюзник. Тя ще предаде всички ни — помнете ми думите. Измяната е най-старият й приятел. Чуйте ме, всички. Това същество е самата въплътена погнуса.
— О, Каллор — въздъхна Силвърфокс, — винаги ли трябва да се държиш така?
Дужек се обърна към Каладън Бруд.
— Пълководецо, признавам, че съм донякъде смутен от присъствието на това момиче — коя, в името на Гуглата, е тя? Изглежда, притежава свръхестествени знания. За привидно десетгодишно дете…
— Тя е много повече от това — сопна се Каллор, без да откъсва изпълнените си с омраза очи от Силвърфокс. — Погледнете старицата зад нея — изръмжа Върховният крал. — Едва-що навърши двайсет лета. Върховен юмрук, а това дете бе изтръгнато от утробата й преди по-малко от шест месеца. Тази гадост се храни от жизнената сила на майка си — не, не майка, окаяния съсъд, който я бе приютил. Всички потръпнахте от канибализма на тенесковрите, нали? Какво мислите тогава за едно създание, които поглъща душата и живота на онази, която го е родила? А и още има… — Замълча, преглътна онова, което се канеше да добави, и изръмжа: — Тя трябва бъде убита. Веднага. Преди силата й да надмине всички ни.
В шатрата настъпи тишина.
„Проклет да си, Каллор. Това ли искаше да покажеш на новите ни съюзници? Разделен лагер. И — духове подземни — още веднъж бъди проклет, защото тя не знаеше. Не знаеше…“
Разтреперана, мхаби сведе очи към Силвърфокс. Очите на момичето се бяха разширили и щом погледна нагоре към майка си, вече бяха пълни със сълзи.
— Така ли е? — прошепна то. — Наистина ли те изяждам?
Мхаби затвори очи — съжаляваше, че повече не може да скрие истината от нея. И отвърна:
— Не е по твой избор, дъще. Просто е част от това, което си, и аз го приемам… — „Макар да кипя от гняв заради цялата му жестокост.“ — Ти също трябва да го приемеш. В теб е заложен огромен натиск, Силвърфокс, древна и неотразима сила — знаеш го много добре, чувстваш го…
— Древна и неотразима ли? — изхриптя Каллор. — Та ти не знаеш и половината от цялата истина, жено! — Замахна рязко през масата, стисна Силвърфокс за ризката и я придърпа към себе си. Лицата им се озоваха на няколко пръста едно от друго и Върховният крал оголи зъби. — Вътре се криеш, нали? Знам те. Чувствам те. Излез, кучко…
— Пусни я — заповяда тихо Бруд.
Върховният крал се озъби още повече. Бавно пусна ризата на момичето. Мхаби вдигна разтрепераната си ръка към лицето си. Ужас я беше залял, когато Каллор бе сграбчил дъщеря й, леден поток, от който краката й бяха останали без сила — помел с лекота майчиния й инстинкт да защити детето — и разкрил пред самата нея, както и пред всички присъстващи собствената й страхливост. Сълзи на срам бликнаха от очите й и потекоха по сбръчканите й бузи.
— Пипнеш ли я още веднъж — продължи пълководецът, — ще те пребия от бой, Каллор.
— Както кажеш — отвърна древният воин.
Уискиджак се обърна към Каладън Бруд. Лицето му беше студено и навъсено.
— Ако не го бяхте направили, пълководецо, сам щях да го предупредя. — Очите му — като от желязо — се приковаха в Каллор. — Да посегнете на дете? Аз няма да ви пребия от бой, Каллор — сърцето ви ще изтръгна.