Танцуващият с духове
- Автор: Кейз Джон
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-061-3
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Танцуващият с духове». Краткое содержание книги:
Журналистът Майк Бърк документира ада на войната по света, докато хеликоптерът му не се разбива в пламъци в Африка. Години по-късно Бърк губи жената, която обича, както и вкуса към риска. Докато на пътя му не се изпречва зъл гений.
Отвъд океана друг мъж, Джак Уилсън, напуска затвора с единствената мисъл за отмъщение. Също като Бърк и той е изгубил нещо голямо и крои планове… за Апокалипсис. Въоръжен с тайните дневници на Никола Тесла, най-великият изобретател след Леонардо да Винчи, Уилсън разработва зловещ план да върне Америка и света в Средновековието. Задействана е верижна реакция и Бърк е единственият, който може да спре Уилсън, но преди това трябва да го открие. Започва преследване из целия свят. Бърк има противник, който не знае що е страх, а времето му изтича…
Единствената въпросителна беше самият Симони. Нямаха представа къде е, нито кога ще се върне. Преди два дни в СЗК се беше получило запитване от Малайзия и по-точно от шефа на местния офис на ЦРУ в Куала Лумпур. При разпита на чужденец, задържан по силата на малайзийския закон за вътрешна сигурност, била получена информация, че се готви нападение срещу американска собственост и личен състав. Симони бил свръзка в операцията.
СЗК реагира веднага. За двадесет и четири часа успяха да потвърдят, че хер Симони е влязъл в страната с босненски паспорт. Беше пристигнал в Берлин от Бейрут преди половин година и живееше под наем в двустаен апартамент на Ораниенщрасе №54. Скоро след това си бе открил сметка в местния клон на „Дрезден Банк“, където месечният му баланс варираше между деветстотин и хиляда евро, макар че не работеше, нито получаваше социални помощи. Никой от информаторите на СЗК в джамията Мевлана не беше чувал за човек с това име. Разработката продължаваше.
До апартамента на третия етаж се стигаше единствено по стълбите и Юрген се задъха, докато се добере до вратата. Поспря да си поеме дъх. После отвори куфарчето и извади религиозните брошури. Даде две на Клара, след което разтегна лице в широка усмивка, разкривайки пожълтелите си от цигарите зъби, и почука силно на вратата. Доколкото им беше известно, Симони живееше сам, но кой знае. Може предната нощ да му е излязъл късметът. Може да имаше куче. А може и всичко да беше наред.
В апартамента цареше пълна тишина. Юрген даде знак на Клара да се дръпне встрани, извади комплекта си с шперцове и се зае с ключалката. След няколко секунди влязоха в жилището.
— Връщам се веднага! — обеща Бободжон. — Само да взема пакета и отиваме в пощата!
Шофьорът сви рамене. Бободжон изскочи от таксито и взе на бегом стъпалата пред кооперацията на Ораниенщрасе №54.
Познатата миризма на кисело зеле висеше в коридора на сградата в компанията на арабска музика откъм апартамента на портиера в приземието. На Бободжон миризмата не му пречеше. Дори му напомняше за дома.
Качи стъпалата до третата площадка през едно, после спря да си поеме дъх. Беше в добра форма. Е, не като при излизането си от затвора, но биваше. Движеше се пеша из Берлин, дори през зимата, а четири вечери седмично тренираше в една зала за кикбокс. Така че стигна до вратата на апартамента си за секунди.
Разрови джоба на палтото си за ключа, извади го и го завъртя в ключалката. За негова изненада вратата не се отвори. Той завъртя ключа в обратната посока и този път вратата се отвори с лекота. Бободжон постоя за миг, смръщил вежди с мисълта, че съвсем му е отпуснал края. Как е възможно да е излязъл, без да заключи. И тогава му светна — не би могъл да направи такова нещо. Не го е направил. Затова извади малкия пистолет „Макаров“, с който не се разделяше, и влезе в апартамента.
Млада жена — на двайсет и пет, двайсет и шест, симпатична, с къса кестенява коса и мрежести чорапи — стоеше окаменяла до масата в кухнята с изопнато от ужас лице. Телефонът беше на масата пред нея — разглобен. До телефона се мъдреше опакованата книга, за която се беше върнал Бободжон. Той не губи време да задава въпроси. Пистолетът му се вдигна сякаш по своя воля и той я простреля в лицето. Дупка цъфна на бузата й, жената се свлече и Бободжон стреля отново, този път във врата й. Тя се завъртя като балерина, преди да тупне на пода. Кръв плисна навсякъде — по стените и по пода, отстрани на мивката. Дращейки по пода в отчаян опит да избяга, жената беше в епицентъра на кървавия водопад. На Бо му стана мъчно за нея, наистина. Въпреки това стреля отново, в гърба й. Младата жена не помръдна повече. Сърцето му биеше като ковашки чук, толкова силно, че Бо чу със закъснение ахването отляво. Обърна се към новия шум и видя някакви брошури да падат в краката на мъж с глок в ръка. Нямаше време да реагира. Почти усети как мъжът натиска спусъка. Не отне и секунда — секунда, която се проточи сякаш вечно, секунда, в която Бободжон си спомни къде е виждал такива брошури. В „Алънуд“. А после свидетелят на Йехова натисна повторно спусъка. Бободжон усети как едната страна на лицето му избухва, инерцията на куршума го завъртя и той залитна. Заля го нечовешка болка. След миг краката му се подгънаха и той се свлече на пода. Свидетелят на Йехова продължи да стреля и всеки изстрел попадаше в целта, но Бободжон вече усещаше как тялото му спуска кепенците. Изстрелите звучаха все по-приглушено, все по-далеч зад червената мъгла, спуснала се като завеса пред очите му. „Ох, мамка му, помисли си той, умирам…“