Бягащият ловец

— Направили сте ме чудовище, също като теб — каза той горчиво. За малко да се разтрепери отново. — Не съм дори човек повече!

Сахаел запулсира предупредително и стомахът на Рамон се сви от страх, но болката не дойде. Вместо нея, за огромна изненада на Рамон, Манек протегна дългата си многоставна ръка и я постави непохватно на рамото му като в жест на утеха, копиран от лошо описание.

— Ти си живо същество, обзето от ретехуе — заговори той. — Произходът ти е без значение и не би трябвало да те притеснява. Все пак можеш да изпълниш своето татекреуде, като упражняваш функцията си. Никое живо същество не би могло да желае повече от това.

Думите му бяха толкова близо до онова, което Рамон си бе помислил преди малко, че го стъписаха. Той избута ръката на съществото от рамото си и стана. Сахаел изтъня и се издължи, даваше му възможност да се отдалечи. За нова изненада на Рамон, Манек не тръгна след него. Рамон седна край огнището, взе табакерата от земята и я отвори. Беше най-близката до огледало вещ, с която бе разполагал, откакто го извадиха от цистерната. Лицето му бе по-гладко от онова, с което беше свикнал, с по-малко бръчки около очите. Бенките и белезите бяха изчезнали. Косата му беше по-мека и по-светла. Изглеждаше различен, неоформен. Изглеждаше млад. Приличаше на себе си, но и не приличаше.

Светът около него заплаши отново да се завърти и той се подпря с ръце върху здравата повърхност на Сао Пауло, закотви се в реалността, закотви се в настоящето. Ако разкритието на Манек беше истина, ако там някъде съществуваше друг Рамон Еспехо, това променяше всичко. Криенето вече не носеше никакво предимство. Ако другият Рамон се върнеше във Фидлърсджъмп, можеше и да има реакция на разказа му за тайна база на извънземна раса, разбира се, но нито онзи, другият Рамон, нито никой нямаше да знае, че съществува той. Можеше да изпратят въоръжена група за проследяване или дори да нападнат извънземните, но нямаше да търсят него. Но пък ако успееше наистина да намери другия Рамон, двамата може би щяха да измислят как да обърнат играта на тия същества. Знаеше какво щеше да направи самият той, ако го преследваха. Той щеше да измисли начин да убие преследвачите си. И това сега беше единственият шанс за Рамон. Ако успееше да предупреди другия Рамон, че го преследват, и да му се довери, че ще предприеме правилните действия, заедно можеха да унищожат съществото, което държеше каишката му. Изведнъж се обнадежди. Ако казаното от Манек се окажеше вярно, в джунглата имаше още един ум като неговия. Обзе го гордост заради другия Рамон — въпреки цялата мощ на тези чудовища той им се беше измъкнал, беше ги надхитрил, показал им беше какво може един човек.