Бягащият ловец

Ако искаше да живее — ако искаше да се спаси и да се върне сред хората, — трябваше да помни, че това същество не е като него. Той беше човек, все едно как бе създаден. А Манек беше чудовище. Беше се оказал глупак да го възприеме другояче.

— Няма да се смея повече — каза Рамон. — Нито да хващам рак.

Манек не каза нищо повече, а седна до него. Тишината между тях се проточи — странна и тъмна като пустошта между звездите. Много пъти Рамон се беше чувствал отчужден от хората, с които бе принуден да си има работа — нортемехиканос, бразилци и дори чистокръвните мехиканос, с които се родееше благодарение на едно изнасилване. Мислеха различно тези чужди хора, чувстваха нещата различно, не можеше да им се довери напълно, защото и не можеше да ги разбере напълно. Често и жени, дори и Елена, го караха да изпитва същото. Може би точно затова бе преживял по-голямата част от живота си сам, затова се чувстваше повече като у дома си сам сред дивия свят, отколкото с други от собствения му вид. Но всички те имаха повече общо с него, отколкото можеше изобщо да има Манек. От нортеамериканос бе отделен от история, култура и език — но дори един гринго знаеше как да се смее и побесняваше, ако го заплюеш. Нямаше такава обща база, която да сближи Рамон и Манек. Между тях лежаха светлинни години и милион векове еволюция. Не можеше да приеме нищо за подразбиращо се от само себе си у съществото в другия край на сахаел. От тази мисъл му стана по-студено, отколкото от вятъра, задухал от планините.

Беше нещо, което Микел Ибрахим, управителят на „Ел Рей“, бе казвал неведнъж: „Ако лъвовете можеха да говорят, пак нямаше да можем да ги разберем“. Единственият му шанс бе в това никога да не си позволи да забрави, че е вързан за лъв.

Манек го подкани:

— Време е да възобновим функционирането си.

— Остави ме малко — отвърна Рамон. — Все още не мога да вървя.

Манек помълча малко, а после се обърна и закрачи между изоставения навес и дърветата. Сахаелът се изпъваше и дърпаше. Рамон се помъчи да го забрави. Някъде по време на заслепяващото наказание си беше прехапал езика. В устата му имаше вкус на кръв. Не някаква чужда течност — кисела човешка кръв. Когато изплю, беше червено. И да беше таил някаква мисъл или страх, че се е превърнал в нещо нечовешко след онова, което бяха направили с него Манек и приятелите му демони, вече ги нямаше. Манек беше показал колко безкрайно е отдалечен от човешкото и с това бе показал колко самият Рамон е човек.

— Има едно нещо — заговори Рамон. — Планът ти — да наблюдаваш мен и след това да търсиш. Ако наистина съм същият като шибаняка, който е там някъде, мога да ти кажа някои неща, които ще направи той. Специфични неща. Не просто нещо, за което би могъл да се сети всеки човек.