Татко

Стигаме до Гленууд Спрингс преди да се мръкне. Скалистите планини се издигат пред нас като стена. Слънцето, идващо отзад, изглежда като хванато в капан, напълно блокирано от тази страна на планината. Оттук човек остава с впечатлението, че отвъд планината царува пълен мрак чак до Източния бряг.

Намираме хотел, построен в предпланината. Не е мотел, много е стар. Фоайето му е застлано с изтъркани килими, рецепцията е от дъбово дърво и със старомоден звънец, с натискане. Има дори билярдна маса нормален размер. Не мога да си спомня някога да съм преспивал в истински американски хотел.

И стаята е старомодно обзаведена с две еднакви легла и дебело боядисани чугунени радиатори под прозорците. Тук сигурно умират от студ през зимата. В банята има истинска вана върху лъвски лапи. Редуваме се в нея — има гореща вода колкото ти душа иска. Пълня ваната до ръба и се оставям да плувам по повърхността. Правя водата толкова гореща, колкото мога да издържа, сетне постепенно я охлаждам.

Бърша се до прозореца, докато татко е в банята. От звуците, които се носят отвътре, човек остава с впечатление, че пълни само седем-осем сантиметра вода и остава в нея не повече от пет минути. Вечно бърза — по отношение на всичко.

На долния етаж си наемаме щеки за билярд. Играл съм малко в спортния салон в Коуел, не съм факир, но все пак играя добре. Играем един след друг. Татко е дяволски несръчен, сякаш крайната му цел е да пробие с тази щека масата, но ударите му са сполучливи. Не мога да се вредя от него. Кога и къде, по дяволите, се е научил да играе билярд? Сигурно в армията.

Никой от нас не може да понесе мисълта за още една пица. Срещу хотела има пицария, но от другата страна на реката откриваме ресторантче, което предлага пържоли. Заедно с тях ни поднасят и гарнитура от пръжки със зеленчуци и кочан варена царевица. Голяма рядкост е да ти сервират кочан царевица в ресторант. Но проклетата сметка е почти дванайсет долара. Как е възможно да се живее при такава цена на храната?

Когато се връщаме в хотела, татко едва си държи очите отворени. Облича налудничавата си пижама-анцуг и заспива веднага. Хърка като парен локомотив, докато не го побутнах да се обърне.

Бях си си свил списание „Mad“ от фоайето, опъвам се с него на другото легло. Пускам тихо телевизора в ъгъла. Има само един канал, който предлага каубойски филм със съответната каубойска музика. Ако живея тук, ще полудея. Доскучава ми до смърт само след десет минути; списанието е отпреди две години, чел съм го. Мисля си дали да изляза и да поскитам из града, но съм прекалено уморен за това.