Татко
- Автор: Уортон Уильям
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Благовеста Дончева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Татко». Краткое содержание книги:
Прибираме се вкъщи и той се избръсва, преди да потеглим към болницата.
Глава 7
Продължаваме да се мъкнем с шейсет километра в час. Татко, изглежда, си мисли, че е във Франция и шофира оная негова таратайка — рено 4L.
Всъщност Америка наистина е дяволски голяма. Би трябвало да се разделим на пет или повече държави. Можем, например, на североизток да си организираме една превзета и стисната страна за пуританите и фалшивите либерали от Нова Англия, а някъде в центъра — сълзливо-сантиметална страна от фермерски тип; Югът може да бъде старомоден и робовладелски, за хора, които си падат по такива неща; Тексас ще се преобрази на военизирана, фашистка държава, а Калифорния с Орегон ще си остане страна на живота.
Ако следим картата, едва се придвижваме. Татко посочва с пръст град, наречен Гленууд Спрингс, и решава, че няма по-добро място за нощувка. Утре ще минем през Вейл, голям зимен курорт, използван от Форд като лично скривалище в годините, когато се е предполагало, че е бил президент. Околността тук е рядко красива: възрозови оголени скали с пурпурни нюанси; дори някаква синкава, почти черна скала.
Не спираме през целия следобед. Веднъж, ако щете ми вярвайте, той дори надвиши стоте километра в час.
Отново потънах в мисли за проклетото училище — може би се подготвях за предстоящата безкрайна, гадна дискусия.
„Училище — мъчилище“ — така го наричаме. Всички студенти изглеждаха толкова скучни, кротки, чудато наивни. А в същото време непрекъснато се сблъсквах с черни пояси, спечелени на състезания по карате, или шампиони по стрелба с лък или шах. Играх тенис с някакъв елегантен глупак от класа ми по биология и той ме обстрелваше с толкова силни топки, че не можах да му върна нито една. Това е достатъчно да създаде у всекиго комплекс за малоценност.
Мислех си, че в клас поне съм доста пред останалите. Задавах само интелигентни въпроси и преподавателите говореха директно на мен. Но когато се стигна до изпити, тези калифорнийски роботи ме изтриха като с мокър парцал: оказаха се сериозни конкуренти. Едва не се провалих първия семестър. Нямах представа как и колко да уча. Те учеха като луди, но по техния типичен небрежен калифорнийски маниер.
Знаеха чудесно как да си вземат изпитите. Умееха да учат резултатно за изпити. Не си даваха труда да учат нещо, което е малко вероятно да се падне. Освен това по някакви неведоми за мен пътища узнаваха какво ще се падне на изпита — абсолютни психо в това отношение. Естествено учеха само това, без да влагат кой знае каква мисъл в работата си над материала, и го предаваха разработено на изпитите.
В началото се мъчих да разбера всичко, което ми се преподава в клас. Задавах въпроси и се опитвах да мисля. Но в училището няма място за въпроси или мислене. Няма начин! Изпитите ангажират цялото ти внимание. Може би се предполага, че част от преподавания материал остава по стените на мозъците ни, след като го изстискаме обратно върху листовете хартия по време на изпити — мисля си по аналогия за изработката на гърнета в сухи гипсови калъпи.
Едно е ясно: не искам да участвам повече в целия този ужас. Не виждам какво общо може да има между това насилствено помпане със знания и борбата за оцеляване в живота извън училище. Какво толкова добро може да ти донесе едно нищожно парче хартия, доказващо, че си бил в колеж, лизал си задници и си зубрил като луд в продължение на четири, шест или осем години?
Мога да казвам, че съм бил. Кой ще се втурне да проверява? Ще казвам, че съм завършил, и то с отличие. Кой ще ме разобличи? Никой няма да позвъни и да попита. Обикновено, когато постъпваш на работа, попълваш някакъв формуляр. Ще заявя, че имам диплома, две дипломи, защо не, по дяволите? „Имам докторат по физика и химия“ — звучи превъзходно.
Убеден съм, че твърде малко хора по света могат да зададат поне един истински интелигентен въпрос в тези области. Едва ли някои от така наречените физици биха могли да ми поставят капан. Всички те се специализират толкова тясно, че никой от тях не знае какво работи другият до него. Един нищожник следи като омагьосан отделянето на кварк от някой неутрон и няма ни най-малка представа с какво се занимава специалист по оптична физика. Нито един от двамата не си спомня нещо от общата физика. Винаги мога да се измъкна с „това не е в моята област“. Трябват ми само три дни да запаметя двайсетина константи и никой няма да може да ме пипне с пръст.
Ще си намеря добър принтер да ми изкара една хубава диплома и ще си измисля някои имена за подписите отдолу. Рупърт Критчин или Парт Фейли. Или ще се сприятеля с чиновник от канцеларията на някой университет; ще уредя да ми изпратят по пощата комплект фалшиви препоръчителни писма и диплома — ще си дам успех средно 5.0; цаката му е да изглеждат впечатляващи, да респектират всекиго.