Пред вратите на мрака [bg]

Нощите на този свят бяха необичайно студени, а дните — нетърпимо горещи. Слънцето току-що бе започнало своя възход в небето на седмия ден, откакто се бяха озовали на тази непозната планета. Снабдяваха се с прясна вода от едно поточе на склона, а за храна използваха гущери и птици и макар да бяха мръсни, уморени и гладни, поне бяха живи.

Само дето ги измъчваха повече въпроси относно демоните, отколкото когато бяха пристигнали. След като си починаха един ден, те излязоха, за да погледнат отново отвисоко огромната армия. Стараеха се да се придвижват безшумно и незабелязано. Нещо се подготвяше в долината, но не бяха сигурни какво точно. Ако армията бе елфска, биха могли да познаят по поведението на бойците, но организирани по този начин демони надхвърляха опита и знанията им.

Братята почти не разговаряха — през изминалите дни бяха обсъждали достатъчно положението, в което се намираха. Знаеха, че не са се озовали в демонското царство, инак — не се съмняваха — щяха да загинат за броени минути. Не се намираха и на планетата, която наричаха Роден дом, но поне бяха в същата сфера на съществуване. Въпреки тежките атмосферни условия въздухът бе напълно подходящ за дишане, водата ставаше за пиене и малкото на брой животинки засищаха донякъде глада им. Вярно, че един от гущерите бе предизвикал и у двамата леко стомашно неразположение, но засега липсваха други неприятни последици.

Гуламендис доближи дъното на пещерата и протегна ръка.

— Гущер — промърмори Ларомендис. — Каква изненада.

Брат му пренебрегна ироничната забележка и се зае да изкорми и да остърже гущера с кинжала. Доста неудобен инструмент за подобна дейност, но след няколко дни упражнения той вече се справяше като опитен готвач. След като го изпече, от него остана само шепичка месо, но и това щеше да стигне да преживеят още един ден. Бяха се възстановили достатъчно да окажат съпротива в случай, че бъдат разкрити, но никой от тях нямаше необходимите резерви енергия за продължителен бой.

Ето защо поне за момента и двамата смятаха, че най-добрата тактика е да се спотайват тук и да изчакват, макар да си даваха сметка, че шансовете им да оцелеят по този начин са минимални. Излапаха лакомо месото, след което Гуламендис заяви:

— Това, което ми е най-досадно в случая, е, че всеки път, когато ожаднея, трябва да слизам до потока.

— Ами недей ожаднява — отвърна брат му. — Или намери някое гърне или ведро, нещо, в което да носиш вода.

— Вече предложих да използваме твоя ботуш — подхвърли Укротителят на демони в обречен на неуспех опит да се пошегува.

Брат му направи физиономия, достатъчно красноречива, за да покаже какво мисли за предложението.

— От колко време седим тук и се чудим какво да правим? — попита магьосникът.

— Не зная — отвърна брат му обезсърчено. — Всичко това е толкова необяснимо, че…