Пясъчните войни. Книга първа (Да убиеш слънцето. Блус за Лазертаун. Небесният списък на жертвите)

Един по един мъжете се приближаваха към стрелбището, за да демонстрират оръжията си. Въздухът се изпълни с миризмата на експлозиви и празни гилзи, на енергийни лъчи и озон, на нагорещен метал от щитовете. Джек не бързаше да се изявява, терзаеха го съмнения, че щитовете биха издържали на огневата мощ на костюма. Зачуди се дали на лицето му е изписано неодобрение — повечето от оръжията, които се използваха, нарушаваха изискванията за „чиста“ война, тъй като щяха да навредят в еднаква степен и на противника, и на планетата. Предполагаше, че в известен смисъл същото може да се каже и за костюма. Ала нали на това ги бяха обучавали — светът, обкръжаващата среда е свещена, врагът — не. Урок, който човечеството бе научило много отдавна, на далечната Земя. Калта е по-важна от плътта. И това бе вярно, макар че хората го бяха проумели след горчив опит. Земята, атмосферата и водата представляваха един затворен цикъл, далеч по-уязвим, отколкото непрестанно обновяващата се плът.

Ето защо Джек ненавиждаше драките и разрушителите на Кларон.

— Джек. Пак ли си преследвал космически плъхове?

Капитанът бе застанал пред него. Той се изчерви, въпреки че се опита да запази самообладание.

— Не, сър. Изпълних си нормата още първата нощ. Нали, Барни?

Беше ред на червенокосия да поаленее. Либия се изкиска и сръга другаря си с лакът.

— Какво можеш да направиш за нас?

— Въпросът е по-скоро какво не мога да направя. Костюмът ми е брониран, самозахранващ се, с вградени оръжия. Бих могъл да си го сложа, но се боя, че екраниращите щитове могат да не издържат на директен обстрел. — Усмихна се. — Не ми се иска да пробия кораба от тази страна.

Другите се разсмяха, но Котака го гледаше намръщено.

— Трябва да имам представа за възможностите ти.

— Бих могъл да ви опиша по-подробно…

— Нужна ми е демонстрация, синко.

Настъпи тишина. Джек и Котака се измерваха с поглед. За първи път Джек забеляза решителните извивки на лицето на капитана. Котака очевидно не бе от хората, които се задоволяваха с уклончиви отговори… беше свикнал да получава онова, което иска, дори и резултатът да е в негова вреда.

Джек се размърда.

— Какво ще кажете за компютърна симулация?

— Можеш ли да я направиш?

— Не съм програмист.

— Барни е. Разрешавам да използвате терминала. — Обърна им гръб и се отдалечи. Барни се надигна с въздишка и поклати глава.

Двамата се насочиха към терминала. Необходимо им беше известно време, докато подберат най-подходящата симулираща програма. В началото Барни работеше с известно неудоволствие, но скоро задачата го увлече.