Водосрез

Толкова силно я стискаше за рамото, че Мария предположи, че ще ѝ остане синина.

— Боли ме.

Тууми разхлаби хватката си, но свирепата му гримаса не омекна.

— Ти си една малка мишчица в голямата стара пустиня — каза той. — Бих си помислил, че вече си го разбрала. Има ястреби и бухали, койоти и змии и всички те искат само да те хапнат. Тъй че ми направи услуга, когато се звериш на момчета като Като и Естебан. Спомни си, че си мишчица. Свий се и гледай да не те забелязват. Забравиш ли го и за секунда, ще те изядат от върха на нослето, та чак до кранчето на опашката и дори няма да забележат, че са те глътнали. Даже няма да се оригнат. Няма да им призлее. Ти си просто хапка по пътя към каквото там е истинската им вечеря. Разбра ли?

Изчака Мария да кимне и едва тогава най-сетне гримасата му омекна.

— Добре! — чукна я нежно по брадичката и се изправи. — А сега, хайде. Да видим колко ще успеем да продадем преди края на обедната смяна. Все още имаме клиенти! — Той се обърна към следващия човек на опашката с такъв вид, сякаш целият разговор не се е случил и изобщо не е бил адски бесен на Мария. — Имам свинско, имам боб, имам сиренце. Какво да слагам във вашата? — и гладко допълни, поглеждайки многозначително момичето: — Искате ли вода с поръчката?

Мария се захвана отново да налива вода в поднесените ѝ чаши и канчета.

Знаеше, че Тууми е прав. Знаеше, че не е трябвало да се опъва. Също като хиените на Ветеринаря, Естебан и Като нямаха каишки. Ако им се отвореше възможност, щяха да я глътнат. Тогава защо не бе имала достатъчно здрав разум да си затвори устата?