Аферата „Зелда“

Имаше чувството, че са встъпили в някакъв необичаен пакт, докоснали са се до някаква скрита магия, която можеше да ги отведе и по-надалеч към някакво по-дълбоко място на съществуване, и вместо да се шокира или уплаши при мисълта за това, което правеха, тя изпита диво, анархично желание да се гмурне по-дълбоко, да стигне по-далече. Чувстваше се безразсъдна, чувстваше се така, сякаш не я беше грижа какво правеха заедно, как можеше да бъде наречено то или как можеше да изглежда в очите на другите. В уединението на апартамента на Трой, зад затворената врата на спалнята за гости, Изобел се беше чувствала така свободна, както не се бе чувствала никога преди.

Разпозна тяхната гара с изненадано сепване — толкова бързо беше минало пътуването. Отиде до колата си, вслушвайки се в стъпките си по гумираната настилка и наблюдавайки сянката си по стената на паркинга, сякаш не беше сигурна, че е напълно реална. После подкара колата по тесните улици към дома си.

Прозорците на антрето и кухнята светеха. Тя паркира и влезе в кухнята. Телевизорът работеше и Филип го гледаше, докато вечеряше. Когато тя влезе, той стана от стола си и го изключи.

— Запазих ти малко. Не знаех колко ще закъснееш — каза той. — Добре ли мина обядът?

— Да — каза Изобел. — Имам добри новини. Ще платят шейсет хиляди за новия роман. Не е ли отлично?

— Добре е, и още как — каза той. — По-добре от всякога. Добрите стари „Пенсхърст Прес“. Страхувах се, че ще намалят хонорарите. Имаше няколко рецензии на последната ти книга, които малко ме обезпокоиха.

— Добре е — съгласи се тя. — Много са щедри.

Донесе си нож, вилица и чаша за вода, и го загледа как й отрязва резен от пая с пилешко и шунка.

— Това означава ли, че можем да действаме по въпроса с плувния басейн? — попита той нетърпеливо.

Тя се усмихна: той сякаш беше някъде много далече.

— Не виждам защо не — каза тя.

— Ще им съобщя утре — каза той. — Доволен съм, Изобел. Крайно време беше онзи Трой да си заслужи десетте процента.

— Той е много добър — защити го Изобел. — Мисля, че е много добър.

— Той е паразит — заяви Филип. — Не притежава собствен талант или инициатива. Живее на твой гръб. Изкарва пари от продажбите ти, а дори не мисля, че се справя с тях особено добре.

— О, за Бога! — възкликна Изобел в пристъп на внезапно раздразнение. — Той е прекрасен агент, току-що ми осигури шейсет хиляди лири за един роман, когато не мислех, че ще получи и половината от това. Гениален е! Защо трябва вечно да си толкова критичен и заядлив? Написах добър роман, а той получи добра цена за него. Той е добър агент. Какво друго има да говорим?