Аферата „Зелда“
- Автор: Грегори Филиппа
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Издателство „Еднорог“
- ISBN: 978-954-365-170-2
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Аферата „Зелда“». Краткое содержание книги:
Зелда може да прави всичко, което Изобел не може: изрича неизреченото, нарушава табута и отприщва желания. Изобел и агентът й, Трой, се наслаждават на тази необузданост, на зашеметяващия успех на лудата си идея, но Изобел долавя някаква заплаха зад красивата маска. Осъзнала дълбоко спотаените си копнежи, тя все пак търси сигурността и уюта на съпружеската любов. Но и у дома познатото се е променило…
Смяна на идентичност, забранени страсти и предателства се преплитат в тази великолепна история за измама и самоизмама, за литературни мистификации и издателски трикове — и най-вече за любовта в различните й превъплъщения.
Колата спря пред „Хародс“ и Изобел забрави да изчака шофьорът да отвори вратата. Излезе от колата с припряната, лишена от грация, бърза походка на Изобел. Трой също изскочи навън, тръгна след нея с едри крачки и я настигна, докато тя си пробиваше път през вратите в магазина. Докосна я по ръката и тя се обърна към него.
— Успокой се — каза той. — И двамата попрекалихме с пиенето. Това е голяма сделка и за двама ни. Да отидем да си вземем по чаша чай и после да разгледаме някои дрехи за Зелда.
— Нали не мислиш наистина онова, което каза за него? — настоя тя.
Трой сви рамене. Думите не могат да бъдат взети назад, ефектът им продължава дори след като са били отречени.
— Разбира се, че не — каза той. — Кой го познава по-добре от теб? Просто се тревожа за теб.
Тя кимна. Той й отвори вратата и отстъпи назад, докато тя мина през прага с полюшващата се походка на Зелда.
Седем
Този път бяха по-уверени във вкуса на Зелда. Избираха лично дрехите й, разхождайки се бавно по етажите с дизайнерски дрехи, оглеждаха и отхвърляха. Съгласиха се, че Зелда няма нужда от друг костюм, но че ще е добре да има две рокли, едната — с манто в тон с нея за студените дни, когато щеше да е на турне, и от още една вечерна рокля. Изобел специално държеше да си купи копринена пижама и копринен халат в същия цвят.
— За да се разхождам из къщи с него — каза тя.
Трой не коментира: и за двамата бе очевидно, че всякакви „разходки“ от страна на Зелда щяха да са в апартамента му с него.
Откриха семпла права рокля с прекрасна кройка, която Изобел беше готова да купи. Трой поклати глава:
— Твърде изискана — каза той. — Изобел Латимър би я носила. Стилът на Зелда е много по-фриволен.
— Трябва й зимно палто — каза Изобел.
— Кожено — заяви Трой.
— Със сигурност не! — Изобел беше шокирана. — Никой не носи кожа.
— Никой не носеше кожа — поправи я Трой. — Това беше безмерно досадната политическа коректност на осемдесетте. Сега хората носят кожа. Богатите жени носят кожа.
Изобел се канеше да възрази.
— Да отидем да погледнем — каза настойчиво Трой. — Да видим дали има нещо, което смятаме, че тя би харесала.
Излязоха на улицата, тръгнаха бавно надолу и влязоха в първия магазин за кожени палта, на който попаднаха. Когато прекрачиха прага, и двамата моментално взеха решение. Магазинът бе изпълнен с прохладно ухание на кожи, неустоимото ухание на богатство. Палтата бяха привързани към поставките с леки верижки, сякаш бяха твърде скъпоценни, за да бъдат дори гледани без позволение. Продавачките идваха да обслужват клиентите с ключове на кръста като портиери на замък от осемнайсети век. На бюро до вратата седеше един мъж и не обслужваше никого, а свеждаше глава и се усмихваше, когато клиентите влизаха, сякаш това беше негов собствен клуб за отбрани посетители.
Една от продавачките, придружавана от асистентка, се приближи и когато Трой започна да посочва едно кожено палто, а после друго, те ги отключваха в благоговеен ритуал, а после ги смъкваха от закачалките и ги нахлузваха на раменете на Изобел. Обвиха я в тъмна норка, в блед оцелот, накараха русата й коса да засияе в контраст с тъмния кадифен блясък на тюленовата кожа. После намериха палто в два цвята, красиво изработено от меки къси кожи, несъмнено скъпо палто.
— Това е — въздъхна Трой.
Беше норка в цвета на блед пчелен мед, с широка яка от контрастираща тъмна норка, която можеше да се прегъва, за да образува топло жабо около врата. Изобел погледна видението в огледалото пред себе си — русата й коса се спускаше като водопад над тъмната яка и меднозлатистата кожа, хармонираща с косата.
— Колко струва? — попита тя.
Асистентката хвърли поглед към Трой, преди да отговори. Трой наклони глава към ухото й. Изобел долови шепот. Прозвуча като четирийсет хиляди лири.
— Няма значение — заяви важно Трой. — Това е работен капитал. Ще го вземем — подаде златната си кредитна карта на асистентката и я оставиха да го опакова, докато те поеха обратно към „Хародс“.
— Как плащаш за това? — попита неспокойно Изобел.
— Кредит — каза Трой важно. — Аванс срещу печалбите ти.
— Аванс откъде? — попита Изобел. — Кой плаща? Издателите ли?