Мусаши
- Автор: Йошикава Ейджи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Парпулов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мусаши». Краткое содержание книги:
Прекрасната Оцу, която вижда в Мусаши своя идеал за мъжество, го освобождава от мъчителното наказание, но той отново е заловен и затворен. Прекарва три самотни години, изучавайки класическата литература на Япония и Китай. И когато му връщат свободата, той отказва да заеме положението на самурай.
Постепенно осъзнава, че да следва Пътя на меча не означава да търси върху кого да стовари огромната си сила. Мусаши усърдно се усъвършенства, създавайки нечуваната дотогава техника на бой с мечове и в двете ръце. Броди надлъж и нашир, изправя се в двубои срещу майстори от много школи. Смята природата за свой върховен и най-суров наставник. Винаги надделява в схватките, но всъщност вижда в Изкуството на война само път и дисциплина, за да постигне висшите човешки добродетели.
— Крадци ли са ги нападнали?
— Тук има ли крадци наоколо?
— Сума ти. Даже ние трябва да внимаваме.
— Който е бил, трябва да е излязъл тичешком от онзи там ъгъл. Вие видели ли сте някого?
— Имате предвид — току-що ли?
— Да.
— Аз тръгвам — каза носачът.
Той и останалите вдигнаха три паланкина и се приготвиха да вървят.
— А заплащането? — попита един.
— Вземете парите, като пристигнете.
Коджиро направи бързо претърсване на речния бряг и около камарите с дъски, след което реши, че всъщност най-добре ще е да се върне в дома на Яджибей. Малко смисъл имаше да се бие с Мусаши без Осуги, а и в сегашното му състояние на духа изглеждаше неразумно да се среща с този човек.
Като тръгна назад, стигна до някакъв противопожарен насип, от едната страна на който растяха в редица паулонии. Погледна за миг към дърветата, после, докато се извръщаше, зърна помежду им блясъка на острие. Преди да се е опомнил, десетина листа паднаха. Целта на сабята бе главата му.
— Подъл страхливец! — извика Коджиро.
— Не и аз! — дойде в отговор, докато сабята изскачаше от мрака за втори удар.
Коджиро се завъртя рязко и отскочи цели седем стъпки назад.
— Ако си Мусаши, защо не започнеш както… — Преди да е успял да довърши, сабята пак се носеше към него. — Кой си ти? — извика. — Да не би да ме бъркаш с някого?
С успех отби и третия удар и преди да направи четвърти опит, нападателят, свит сега в неудобно положение, осъзна, че това ще е само пилеене на сили. Смени подхода и запристъпва към Коджиро с насочено напред острие. Очите му мятаха огън.
— Тихо — изръмжа той. — Няма никаква грешка. Може, като ми научите името, паметта ви да се освежи. Аз съм Ходжо Шиндзо.
— Един от учениците на Обата, нали?
— Нанесохте обида на моя учител и убихте няколко от другарите ми.
— Според правилата за бой вие по всяко време сте свободен да ме предизвикате открито. Сасаки Коджиро не си играе на криеница.
— Ще ви убия.
— Хайде — опитайте.
Докато го гледаше как скъсява разстоянието — дванадесет педи, единадесет, десет, — Коджиро бързо разхлаби горната част на кимоното си и сложи десница върху сабята.
— Хайде! — извика.
Предизвика у Шиндзо неволно колебание и той за миг потрепна. Тялото на Коджиро се приведе напред, ръцете му се изпънаха като лък и последва звън на метал. В следващия момент неговата сабя рязко потракна в ножницата. Всичко бе като мигновен проблясък.
Шиндзо все така стоеше прав, широко разкрачен. Още нямаше следи от кръв, но бе очевидно, че е ранен. Макар да продължаваше да протяга сабята наравно с очите, лявата му ръка несъзнателно бе отишла на врата.
— О!
От двете страни на Шиндзо двама души шумно си поеха дъх — Коджиро и някой, който изтича иззад ранения. Шумът от стъпки и гласът накараха Коджиро да побегне в тъмното.
— Какво е станало? — извика Косуке. Протегна се да подпре Шиндзо, но тялото увисна на ръцете му. — О, лошо! — възкликна Косуке. — Помощ! Помогнете!
От врата на Шиндзо падна парченце плът, не по-голямо от мидена черупка. Рукналата кръв намокри първо ръката, после полите на кимоното му, чак до стъпалата.
Къс дърво
„Пльок.“ Поредната зелена слива падна от дървото вън в градината. Мусаши не й обърна внимание, ако изобщо я чу. Под ярката, но колеблива светлина от лампата разчорлената му коса изглеждаше тежка и настръхнала, суха и почервеняла.
„Какво трудно дете!“, оплакваше се нерядко на времето майка му. Упоритият нрав, който така често я бе довеждал до сълзи, още не бе изоставил Мусаши, също като белега на главата му, останал от един голям цирей в детството.
През ума му сега преминаха спомени за майката — понякога лицето, което ваеше, силно му напомняше нейното.
Преди няколко минути до вратата приближи Косуке, поколеба се и извика:
— Още ли работите? Някакъв мъж на име Сасаки Коджиро казва, че желаел да се види с вас? Чака долу. Искате ли да говорите с него или да му кажа, че вече сте легнал?
Мусаши остана с беглото впечатление, че Косуке повтори това известие, но не бе сигурен какво самият той е отвърнал.
Масичката, коленете на Мусаши и подът наоколо бяха посипани с парченца дърво. Опитваше се да довърши образа на Канон, който обеща на Косуке в замяна за сабята. Задачата му бе дори още по-трудна заради една нарочна молба от страна на домакина, който поначало ясно даваше да се разбере какво му харесва и какво — не.
Щом за първи път извади от скрина дългия три педи къс дърво и много внимателно му го подаде, Мусаши забеляза, че това дърво трябва да е на възраст шест-седемстотин години. Косуке го смяташе за голяма ценност, тъй като произхождаше от един храм от осмо столетие, в който бил погребан князът на Шинага, Шотоку.