Мусаши
- Автор: Йошикава Ейджи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Парпулов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мусаши». Краткое содержание книги:
Прекрасната Оцу, която вижда в Мусаши своя идеал за мъжество, го освобождава от мъчителното наказание, но той отново е заловен и затворен. Прекарва три самотни години, изучавайки класическата литература на Япония и Китай. И когато му връщат свободата, той отказва да заеме положението на самурай.
Постепенно осъзнава, че да следва Пътя на меча не означава да търси върху кого да стовари огромната си сила. Мусаши усърдно се усъвършенства, създавайки нечуваната дотогава техника на бой с мечове и в двете ръце. Броди надлъж и нашир, изправя се в двубои срещу майстори от много школи. Смята природата за свой върховен и най-суров наставник. Винаги надделява в схватките, но всъщност вижда в Изкуството на война само път и дисциплина, за да постигне висшите човешки добродетели.
— Бях там по време на едно пътуване — обясни той — и старите постройки тъкмо се подновяваха. Някакви глупави монаси и дърводелци цепеха старите греди за подпалки. Не можах да понеса да гледам как погубват така дървото и ги накарах да ми отрежат този къс.
Жилките бяха добри, дървото лесно се поддаваше на ножа, но като си помислеше колко високо цени Косуке това свое съкровище, Мусаши ставаше неспокоен. Стига да сбъркаше нещо и щеше непоправимо да е повредил материала.
Чу трясък като от отварянето на вратата в градинската ограда. Вдигна поглед от работата — едва ли не за първи път, откакто дълбаеше дървото — и си помисли: „Може ли това да е Йори?“. Вирна глава и зачака да получи потвърждение.
— Какво стоиш там и зяпаш? — извика Косуке на жена си. — Не виждаш ли, че човекът е тежко ранен? Няма значение в коя стая ще е!
Зад него мъжете, които носеха Шиндзо, възбудено почнаха да предлагат помощта си.
— Има ли някаква ракия да промием раната? Ако нямате, ще ида в къщи да донеса.
— Аз ще доведа лекар.
След като суматохата отмина, Косуке се обади:
— Искам да благодаря на всички ви. Смятам, че животът му е спасен — няма нужда да се тревожите.
Докато мъжете излизаха от къщата, той дълбоко се кланяше на всеки един.
Най-сетне до съзнанието на Мусаши достигна, че нещо е станало и в това е замесен Косуке. Като изтупа парченцата от коленете си, той слезе по стълбите, които минаваха над наредените един върху друг скринове и стигна до стаята, където Косуке и жена му стояха, втренчени надолу в ранения.
— О, още ли сте буден? — попита майсторът, като се отмести да направи място на Мусаши.
Сядайки до възглавницата на мъжа, Мусаши погледна отблизо лицето му и попита:
— Кой е това?
— Не бих могъл да съм по-изненадан. Не го познах, докато не го донесохме тук, но това е Ходжо Шиндзо, синът на господаря на Ава, Ходжо. Той е много предан младеж и от няколко години учи при Обата Кагенори.
Мусаши внимателно повдигна края на бялата превръзка около врата на Шиндзо и огледа раната, която първо бе обгорена, после — промита със спирт. Малкото късче плът бе изцяло отрязано и извадило на показ тупкащата сънна артерия. Смъртта почти бе отнесла човека. „Кой?“, запита се наум. По очертанията на раната изглеждаше, че сабята навярно е дошла от замах отдолу, като в лястовичи полет.
Лястовичи полет? Това бе майсторският удар на Коджиро.
— Знаете ли как е станало? — попита Мусаши.
— Още не.
— Аз естествено също не знам, но мога да ви кажа поне — той кимна уверено с глава, — че това е работа на Сасаки Коджиро.
Върнал се обратно в стаята си, Мусаши легна на татамито с ръце под главата и за миг забрави за безпорядъка наоколо. Постелята му бе разгъната, но въпреки умората той не й обърна внимание.
Повече от две денонощия без прекъсване работеше над статуята. Тъй като не бе майстор, нямаше и особените умения, необходими за заобикаляне на трудностите, нито пък бе способен със сръчни удари да поправя грешките си. Не можеше да се опре на нищо, освен на образа на Канон, който носеше в сърцето си и единственият му похват бе да прогонва от ума си външните мисли и с всички усилия да се опитва да пренесе тази представа върху дървото.
Понякога му се струваше, че статуята почва да прилича на нещо, но после всичко някак се объркваше и настъпваше разминаване между образа в ума му и работещата с резеца ръка. Тъкмо когато отново усетеше напредък, работата пак му се изплъзваше. След много такива лъжливи успехи старото парче дърво се смали до не повече от една педя.
Чу някакъв славей да се обажда два пъти и легна да поспи, стори му се — за около час. Щом се събуди, здравото му тяло преливаше от сили, а умът му бе съвършено ясен. Стана и си помисли: „Този път ще успея“. Отиде до кладенеца зад къщата, изми си лицето и изплакна с вода зъбите си. Освежен седна отново до лампата и с подновено усърдие се залови пак за работа.
Сега усещаше ножа по по-различен начин. В жилките на дървото долови столетната история, която това парче пазеше. Знаеше, че ако този път не успее с рязането, няма да остане нищо освен куп безполезни стърготини. През следващите няколко часа се съсредоточи с трескаво напрежение в работата. Гърбът му нито веднъж не се изправи; не спря дори за глътка вода. Небето просветля, птиците запяха, всички врати в къщата освен неговата бяха широко отворени за сутрешното почистване. Неговото внимание все така остана сбрано във върха на ножа.