Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
След завършека на това изявление, в което Сам вложи много чувство, възрастният мистър Уелър скочи на крака и забравяйки всякакви условности като време, място и приличие, размаха шапка над главата си и извика на три пъти гръмогласно възторжено „Ура!“.
— Добри ми приятелю — рече мистър Пикуик, щом мистър Уелър седна отново, доста сконфузен от собствения си порив, — вие трябва да имате и младата жена пред вид.
— Имам пред вид младата жена, сър — рече Сам. — Имал съм я пред вид. Говорил съм с нея. Казал съм и к’во ми е положението; тя е готова да чака, докато и аз съм готов. Ако не го стори, тогаз не е такава, каквато я мисля, че е, и аз с готовност ще се откажа от нея. Вий ме познавате от преди, сър. Решението ми е взето и нищо не мож’ да го промени.
Кой би могъл да обори подобно решение? Не и мистър Пикуик. От безкористната привързаност на своите скромни приятели душата му бе изпълнена с повече гордост и топлота, отколкото биха могли да пробудят десет хиляди уверения в дружба на най-големите знаменитости на света.
Докато този разговор се водеше в стаята на мистър Пикуик, в странноприемницата влезе дребен възрастен джентълмен в костюм с тютюнев цвят, следван от носач с малкия му куфар; след като си осигури легло за пренощуване, той запита прислужника дали някоя мисис Уинкл е отседнала там, на който въпрос прислужникът, разбира се, отговори утвърдително.
— Сама ли е? — запита дребният възрастен джентълмен.
— Смятам, че да, сър — отвърна прислужникът. — Мога да повикам личната й камериерка, сър, ако вие…
— Не, няма нужда — побърза да каже възрастният джентълмен. — Заведете ме при нея, без да съобщите предварително.
— К’во, сър? — смая се прислужникът.
— Глух ли сте? — запита дребничкият възрастен джентълмен.
— Не, сър.
— Отлично. А сега ме заведете до стаята на мисис Уинкл, без да съобщавате предварително.
Докато даваше тази заповед, той плъзна пет шилинга в ръката на прислужника и го погледна право в очите.
— Наистина, сър — промълви прислужникът, — не знам, сър, дали…
— А! Вие ще го сторите, виждам — каза дребният възрастен човек. — По-добре ще е да го сторите веднага. Ще спестим време.
Имаше нещо толкова хладнокръвно и улегнало в поведението на въпросния джентълмен, че прислужникът сложи петте шилинга в джоба си и го поведе към горния етаж без повече приказки.
— Това е стаята, нали? — рече джентълменът. — Може да си отидете.
Прислужникът се подчини, чудейки се кой би могъл да бъде този джентълмен и защо бе дошъл; дребният възрастен джентълмен почака, докато той изчезна от погледа му, а после почука на вратата.
— Влезте — рече Арабела.
— Хм, приятен глас във всеки случай — промърмори дребният възрастен джентълмен, — но то още нищо не значи. — Докато си казваше това, той отвори вратата и прекрачи прага. Арабела, която бе седнала да бродира, се изправи, виждайки непознатия… малко смутено, но не без очарование.
— Моля, не ставайте, госпожо — рече непознатият, като влезе и затвори вратата след себе си. — Мисис Уинкл, ако не се лъжа?
Арабела наклони глава.
— Мисис Натаниъл Уинкл, която се омъжи за сина на старчето в Бирмингам? — додаде непознатият, разглеждайки Арабела с нескрито любопитство.
Арабела отново наклони глава и се озърна неспокойно, сякаш се двоумеше дали да вика за помощ.
— Виждам, че ви изненадвам, госпожо — рече възрастният джентълмен.
— Доста, признавам — отвърна Арабела, учудвайки се все повече и повече.
— Ще седна, ако позволите, госпожо — рече непознатият.
Той седна; и като измъкна калъфа за очила от джоба си, извади спокойно очилата и си ги сложи на носа.
— Вие не ме познавате, нали, госпожо? — запита той, вперил поглед в Арабела тъй, че я обзе тревожно чувство.
— Не, сър — свенливо отвърна тя.
— Не, естествено — рече непознатият, обхванал с ръце лявото си коляно, — откъде ще ме познавате? Но вие все пак знаете моето име, госпожо.
— Наистина ли? — каза Арабела, разтреперана цялата, без сама да знае точно защо. — Мога ли да запитам как се казвате?
— След малко, госпожо, след малко — каза непознатият, без да отклони поглед от лицето й. — Вие сте омъжена отскоро, нали, госпожо?