Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
— Синът ми — рече мистър Уелър, когато излязоха от банката, — синът ми и аз сме заети тоз следобед с нещо много специално, затуй искам таз работа да я свършим докрай по-скоро, нека идем сега някъде, дето можем да си уредим сметките.
Лесно намериха тиха стая, гдето отчетът бе предявен и проверен. Сметката на мистър Пел бе окастрена от Сам, някои от разноските не се приеха от „реферите“; но въпреки направеното от мистър Пел изявление, придружено с множество тържествени уверения, че действително се отнесли твърде сурово към него, това бе далеч най-доходната работа, възложена му някога, и тя му подсигури храна, жилище и разноски за пране за шест месеца.
„Реферите“ пийнаха малко, ръкуваха се и си отидоха, защото същата вечер им предстоеше да бъдат на капрата за извънградско пътуване. Мистър Соломон Пел разбра, че нищо повече няма да има от гледна точка на ядене и пиене, затова се сбогува приятелски; и Сам и баща му останаха сами.
— Тъй! — рече мистър Уелър, пъхайки портфейла си в страничния джоб. — С парите от предплатения наем и туй стават хиляда сто и осемдесет лири ей тука. Хайде, Сами, момчето ми, обръщай конете и карай към „Джордж и ястребът“!
Глава петдесет и шеста
Мистър Пикуик си седеше самичък, като прехвърляше в ума си много неща и мислеше между другото по какъв начин да помогне на младата съпружеска двойка, чието настоящо неустановено положение му даваше повод за непрекъснато съжаление и грижи, когато Мери се плъзна леко в стаята, пристъпи към масата и каза доста припряно:
— О, извинявайте, моля, сър, Самюъл чака долу и пита дали баща му може да ви види.
— Разбира се — отвърна мистър Пикуик.
— Благодаря, сър — завърши Мери и се отправи с гъвкава стъпка към вратата.
— Сам не чака отдавна, нали? — осведоми се мистър Пикуик.
— О, не, сър! — живо отвърна Мери. — Той току-що се върна. Няма повече да иска отпуска, сър, тъй казва.
Мери може би усети, че бе съобщила последната вест с повече въодушевление, отколкото бе необходимо, или може би забеляза добродушната усмивка, с която мистър Пикуик я погледна, когато тя млъкна. Тъй или иначе, но тя сведе глава и заразглежда крайчето на спретнатата си мъничка престилка с повече внимание, отколкото действително изискваше случаят.
— Предайте им, че могат веднага да дойдат при мен — рече мистър Пикуик.
Мери, явно облекчена, изхвръкна мигом с даденото й поръчение.
Мистър Пикуик кръстоса два-три пъти стаята надлъж и нашир и потърквайки брадичката си с лявата ръка, изглеждаше потънал в размисъл.
— Да, да — рече си най-после мистър Пикуик добродушно, но с известна меланхолия, — тъй най-добре ще го възнаградя за неговата вярност и признателност; нека бъде тъй в името небесно. Такава е съдбата на един самотен старец: околните му да обикнат други и да го оставят. Нямам право да мисля, че ще е различно за мене. Не, не — добави мистър Пикуик по-ведро, — би било себично и неблагодарно от моя страна. Би трябвало да съм щастлив, че ми се отдава случай да устроя живота му тъй добре. И съм щастлив. Разбира се.
Мистър Пикуик бе тъй погълнат от своите мисли, че почукването на вратата трябваше да се повтори три-четири пъти, преди той да го чуе. Сядайки бързо и приемайки отново обичайния си приветлив вид, той изрече очакваната дума и в стаята влезе Сам Уелър, а след него — баща му.
— Радвам се, че ви виждам отново, Сам — рече мистър Пикуик. Как сте, мистър Уелър?
— Съвсем здрав, благодарности, сър — отвърна вдовецът. — Надявам се, че ви намирам и вас в добро здраве, сър.
— Да, благодаря ви — отвърна мистър Пикуик.
— Искам да си поговорим мъничко с вас, сър — подхвана мистър Уелър, — ако имате около пет минути свободно време за мен, сър.
— Разбира се — отговори мистър Пикуик. — Сам, подайте стол на баща ви.
— Благодарности, Сами, ето тук има. — И мистър Уелър придърпа един от столовете, докато говореше. — Особено хубав ден днеска, сър — додаде възрастният джентълмен, като сложи шапката си на пода и седна.
— Чудесно време, наистина — отвърна мистър Пикуик. — Подходящо за сезона.
— Най-сезонното време, дет’ съм виждал, сър — отвърна мистър Уелър. Тук той биде обхванат от силен пристъп на кашлица, а когато му премина, той кимна на сина си, намигна му и направи допълнително разни умолителни и заплашителни движения, но Сам упорито се правеше, че нищо не вижда.