Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Кацарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)». Краткое содержание книги:
— Аз ще й дам да разбере! — тихо рече Нипър.
— Смяташ ли, че ще можеш, скъпа? — попита капитанът с глас, в който се долавяше възхита. — Е, скъпа моя, би ти направило чест! Аз лично по-скоро бих се изправил пред разярен звяр. Успях да си измъкна сандъка само благодарение на един мой приятел, който няма равен на себе си. Нямало е никакъв смисъл да пращаш писма там. При тези обстоятелства тя за нищо на света не би приела ни едно писмо, боже господи! — добави капитанът. — Пощаджията само напразно си е правил труда!
— В такъв случай съвсем ясно е, капитан Кътъл, че всички ние, и по-специално вие двамата с чичо Сол — заяви Уолтър, — можем да бъдем благодарни на мисис Макстинджър за големите тревоги.
Това всеобщо чувство на признателност към неустрашимата вдовица на покойния мистър Макстинджър бе толкова очевидно, че капитанът не се опита да го оспорва. Той обаче беше до известна степен засрамен от положението (макар че никой не засегна повече темата, а Уолтър, припомнил си разговора, който бе водил с капитана за последен път по този въпрос, особено усърдно се стараеше да я отбягва), така че в продължение на близо пет минути — необичайно дълъг период за него — бе засенчен от облаци, докато слънцето, неговото лице, отново изгря, озари всички присъствуващи с необичаен блясък и тогава капитанът се залови да стиска ръцете на всички подред.
Беше още рано — чичо Сол и Уолтър обаче бяха вече успели най-подробно да се разпитат взаимно за приключенията и опасностите, които бяха преживели, — когато всички освен Уолтър излязоха от стаята на Флорънс и отидоха долу в гостната. Скоро към тях се присъедини и Уолтър, който им каза, че Флорънс била малко печална и разстроена и си легнала. Макар че гласовете им не можеха да стигнат до нея и да я безпокоят, след тези думи на Уолтър всички започнаха да говорят шепнешком и всеки посвоему си мислеше с чувство на обич и нежност за прелестната млада невеста на Уолтър. За сведение на чичо Сол бе разказано най-подробно всичко, свързано с нея. Мистър Тутс високо оцени деликатността, с която Уолтър спомена името му, а също така изтъкна голямото значение на неговите услуги, както и необходимостта той да присъствува на малкия им семеен съвет.
— Мистър Тутс — каза му Уолтър на вратата при сбогуването, — нали ще се видим утре сутринта?
— Лейтенант Уолтърс — отговори мистър Тутс, като му стисна пламенно ръката, — аз непременно ще присъствувам.
— Тази вечер ни беше последната преди дългата разлъка… а може и никога вече да не се видим — рече Уолтър. — Смятам, че такова великодушно сърце като вашето не може да не почувствува признателността на нечие друго сърце. Надявам се, че разбирате колко съм ви благодарен.
— Уолтърс — отвърна мистър Тутс, дълбоко трогнат, — бих се радвал, ако имате основания за това.
— Флорънс — продължи Уолтър, — в тази последна вечер преди да смени моминското си име, ме накара да й обещая… това беше преди малко, когато останахме сами двамата… че ще ви предам… нейното уверение в искрена обич…
Мистър Тутс се облегна с ръка на рамката на вратата и похлупи очи върху нея.
— … нейното уверение в искрена обич… — продължи Уолтър. — Тя никога не ще има приятел, когото да цени повече от вас. Тя ми каза да ви предам, че никога няма да забрави вашата преданост и внимание към нея и че тази вечер ви е споменала в молитвата си. Тя се надява, че вие ще се сещате за нея, когато ще бъде далеч оттук. Да й предам ли нещо от ваше име?
— Кажете й, Уолтър — със задавен глас отвърна мистър Тутс, — че ще си мисля всеки ден за нея и винаги ще изпитвам радост, че се е омъжила за човек, когото обича и който я обича. Кажете й, ако обичате, за моята убеденост, че нейният съпруг е достоен за нея — дори за нея! — и че аз се радвам на избора й.
Към края мистър Тутс заговори по-отчетливо и като вдигна очи, произнесе непоколебимо последните думи. Той отново пламенно стисна ръката на Уолтър — от своя страна Уолтър също веднага му отвърна с пламенно ръкостискане — и се отправи към къщи.
Мистър Тутс бе придружен от Петела — напоследък той всяка вечер го вземаше със себе си и го оставяше в магазина, в случай че възникнат някои непредвидени обстоятелства отвън, при които юначеството на въпросната знаменита особа може да се окаже от полза за мичмана. Тази вечер Петела, изглежда, не беше в много добро разположение на духа. Навярно светлината от газените фенери бе измамна или пък той наистина отвратително намигна и смръщи нос, когато, пресичайки пътя, мистър Тутс се извърна през рамо и погледна към стаята, където спеше Флорънс. По пътя към къщи той проявяваше към минувачите по-голяма враждебност в намеренията си, отколкото се полагаше на един професор по мирното изкуство на самоотбраната. След като изпрати мистър Тутс до дома, вместо да си отиде, той застана пред него с явно непочтителен вид, хванал бялата си шапка за периферията с две ръце, и започна да си мърда главата и носа (и главата, и носът бяха много пъти чупени и лошо зараствали). Покровителят му бе много зает със собствените си мисли и дълго време не забеляза това негово поведение, чак докато Петела, твърдо решен да не се оставя да бъде пренебрегван, не започна да цъка с език, за да привлече вниманието му.