Зло наследство
- Автор: Энгер Томас
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Персей
- ISBN: 978-619-161-231-4
- Переводчик: Ясна Мускова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Зло наследство». Краткое содержание книги:
Майсторът на скандинавския трилър Томас Енгер се завръща с роман, адресиран към младата публика. Фентъзи трилър за неразрушимите семейни връзки, за дълбоко пазените тайни, които рано или късно излизат наяве, и крайностите, до които сме способни да стигнем, за да спасим най-близките си хора.
На пръв поглед Джули Мур е обикновено петнайсетгодишно момиче, което живее с дядо си в стопанството Удсвю, в покрайнините на малкия английски град Холоуей. Но всъщност животът на Джули е низ от трагични събития: когато е на една година, баща й изчезва мистериозно, а по-късно е обявен за мъртъв. Това нанася на майка й тежка психическа травма и тя е приета в психиатрично заведение. Впоследствие младото момиче е принудено да се справя само с многото отговорности вкъщи, а в училище трябва да търпи подигравките на своите съученици. Единствената й опора са най-добрите й приятели Маргарет и Глен, които винаги се опитват да й помогнат и да я защитят.
Но един ден по време на разходка в гората Ухурия Джули намира тайнствен вълшебен предмет, приличащ на химикалка, който преобръща живота й. Тя се сдобива с неподозирани сили — и физически, и ментални, които отварят вратите към отдавна заровени семейни тайни. Разбулването на истината за мрачното минало на семейство Мур обаче крие много опасности както за самата Джули, така и за най-близките й хора. Не след дълго около тийнейджърката започват да се случват странни и заплашителни неща — жестоки престъпници влизат с взлом в дома й, единственият учител, на когото се доверява, и дядо й биват убити, а тя самата е подложена на непрестанни преследвания. Оказва се, че злото не може да бъде скрито, особено когато се предава по наследство, и Джули трябва да е готова на най-голямата жертва, за да се изправи срещу зловещата му сила.
Книгата е наградена с Uprisen за роман на годината.
Този път не беше така страшно като преди. Беше просто приятно и аз усещах, че искам да правя това отново и отново. „Нека стане по-силно — мислех си, — нека бъде по-бързо!“
Когато червената светлина изчезна, останах да седя на пода с най-хубавото усещане в тялото си.
Отне ми няколко минути, преди отново да дойда на себе си.
Нещо ме накара да отида до прозореца и да погледна навън. Ятото гарвани отново се бе събрало на двора. Този път бяха още по-близо. Дори само гледайки ги, се плашех. Откакто се появиха на двора ни, двама от хората, които най-много обичах, си отидоха. И същевременно два гарвана от ятото изчезнаха. Не знаех дали това означава нещо, но и нямах желание да разбера.
Скрих отново химикалката и побързах да си тръгна.
39
До новия ми дом имаше 3224 метра. Знаех, че ще ми отнеме малко повече от 27 минути да стигна дотам, ако вървях спокойно. Покатерих се до новата си стая точно когато градът се събуждаше за живот. Побързах да се мушна под одеялото — меко, приятно одеяло, много по-добро от това, което имах у дома в „Удсвю“. Лежах и гледах тавана. След малко бях „събудена“ от своята временна майка, която ме попита дали съм спала добре, а аз кимнах и се усмихнах. Даже казах, че никога не съм спала по-добре. Аз, която по принцип никога не лъжа.
Облякох се и цялото семейство закусвахме заедно — нещо необичайно за мен. Дори само да помоля някого да ми подаде маслото събуждаше странно чувство у мен. В случаите, когато с дядо се хранехме заедно, седяхме на малка масичка в кухнята и всичко беше на една ръка разстояние.
Слушах с едно ухо за какво си говореха. Разбрах, че мъжът в къщата работи като електротехник, но не бях съвсем сигурна с какво се занимава жена му. Май беше нещо, свързано с дрехи.
По време на закуската ми съобщиха, че някаква жена от болницата им се обадила вчера вечерта, след като съм си легнала. Казвала се Елизабет Фъргюсън. Помолила ме да мина през болницата днес след училище, ако съм имала време. Искала да взема някои от нещата на дядо.
„Родителите ми“ предложиха да ме закарат до училище, но аз благодарих и отказах. Казах, че нямам нищо против да хващам автобуса, въпреки че сега точно това доста се разминаваше с плановете ми. И тъй като знаех, че има 3873 метра до мястото, към което се бях запътила, тръгнах рано.
Докато вървях, мислех за теорията на дядо, че определени качества се предават от близнаци на близнаци и че се засилват от поколение на поколение. Чудех се дали имаше значение какъв е полът на близнаците.
Този път успях да вляза по-бързо при професор Макдермът. Когато изкачих стъпалата, тичайки, той стоеше на прага и ме чакаше. Посрещна ме със съчувствена усмивка.
— Скъпа Джули — каза той. — Моите съболезнования. Ужасно много съжалявам.
Не бях наясно, че смъртта на дядо вече е известна на всички, но може би пишеше нещо във вестника, нямах представа. Макдермът задържа ръцете ми в своите и погледна дълбоко в очите ми.
— Как се справяш, мило дете? Добре ли си?
— Ами да, не е толкова зле.
— С удоволствие бих казал, че се радвам да те видя, и повярвай ми, това е така, но ми се искаше да е при други обстоятелства.
Опитах се да се усмихна.
Направи ми път да вляза. Тръгнах да събувам обувките си, но той ме спря.
— Не се притеснявай за това.
Макдермът забута бавно помощната количка пред себе си.
— Извинете, че идвам толкова рано — казах аз.
— Не, не, няма проблем. Аз ставам винаги рано. Искаш ли чаша чай?
— Да, благодаря. Звучи чудесно.
— Ела, да отидем в кухнята.
Старият мъж беше зле с краката, но въпреки това се справяше добре в кухнята. Сложи вода да заври, извади чай, чаши и захар, а аз се настаних на кухненската маса, която със сигурност можеше да побере чинии и храна за поне двайсет души. Всичко около мен блестеше от чистота.
Най-вероятно имаше чистачка.
— И така — каза той и седна срещу мен. — Какво те доведе пак тук, скъпа Джули?
Извадих снимката на семейството си и я поставих на масата. Професорът сложи очилата си, взе снимката и започна да я разглежда. Тогава лицето му се промени. Като че ли смени цвета си. И аз веднага разбрах, че това не е първият път, когато той вижда тази снимка.
Професорът свали очилата си, остави ги да висят на връв около шията си. Но вместо да каже нещо, се изправи и отиде до печката, свали чайника и изсипа врящата вода в една кана.