Кръв по снега [bg]

Не, май ставаше въпрос за пътна злополука. Някаква кола се беше блъснала челно в осветителния стълб.

Мария се приближи. Тогава разбра, че вниманието на хората е насочено към стъклената витрина, не толкова към колата. Навярно някой наистина бе разбил бакалията. Един полицай се отдели от множеството и отиде до служебната кола, издърпа радиомикрофон и докладва нещо. По устните тя прочете „мъртъв“, „огнестрелна рана“ и „издирваното волво“.

Негов колега призова с жест присъстващите да се отдръпнат и след като те отстъпиха, Мария забеляза някаква фигура. Първо я взе за снежен човек. После обаче разбра, че е човек, засипан със сняг и облегнат на витрината. Дългата му руса коса и брадата му бяха замръзнали за стъклото и затова стоеше прав. Не й се искаше, но се приближи. Полицаят я заговори и тя направи красноречив жест към ушите и устата си. После му показа личната си карта и посочи магазина. Понякога се колебаеше дали да не си върне старата фамилия — Улсен, но пък, от друга страна, освен един евтин пръстен и дълговете си, той й бе завещал единствено това — екзотична френска фамилия, малко по-вълнуваща от Улсен.

Полицаят кимна и й даде знак да отключи магазина. Тя не помръдна.

Коледната песен в нея замлъкна.

Взираше се в мъжа, сякаш покрит с тънка корица лед, изпод която се виеха фини сини вени. Същински снежен човек, попил кръв. Изпод заскрежените мигли изцъклените му очи се взираха в бакалията. Точно към обичайното й място зад касата, където въвеждаше цените на стоките в касовия апарат, усмихваше се на клиентите, фантазираше си кой какъв е, как живее. Полицаят бръкна в палтото му, извади портфейл, разтвори го, издърпа зелена шофьорска книжка. Но не в нея бе прикован погледът на Мария. Тя гледаше жълтия плик, изпаднал от джоба на мъртвия върху снега. Отгоре, с елегантен, красив, почти женствен почерк пишеше „За Мария“.