Кръв по снега [bg]

Взех плика и отидох до прозореца. Термометърът отвън показваше, че е стегнал още по-кучи студ.

Надникнах към улицата.

И я видях. Беше излязла да се поразтъпче.

Стоеше в телефонната кабина, приведена, гърбом към улицата и притискаше слушалката към ухото си.

Махнах й, макар да знаех, че не може да ме види.

Мамка му, как болеше това бедро!

Тя окачи слушалката на вилката. Отдръпнах се на крачка от прозореца, за да не ме осветява лампата. Тя излезе от кабината и погледна нагоре към мен. Застинах неподвижен. Тя стори същото. Във въздуха прехвърчаше някоя и друга снежинка. Тя тръгна. Стъпваше с изпънат глезен, като по въже. Прекоси улицата и тръгна по отсамния тротоар. Виждах следите й в снега. Следи на котка. Под косата светлина от уличните лампи краищата на тези следи хвърляха леки сенки. Нужно е толкова малко. Толкова малко…

Тя се промъкна на пръсти в гарсониерата. Лежах в леглото със затворени очи.

Тя си свали палтото. Надявах се да съблече и другите си дрехи и да се мушне при мен в кревата. Да ме подържи за малко в прегръдките си. Нищо повече. И дребните монети са пари. Защото знаех, че тя няма да ме вдигне и да ме понесе през клоаката. Няма да ме спаси. И няма да отидем в Париж.

Вместо да се пъхне под завивките, тя седна на стола в тъмното.

Бдеше. Чакаше.

— Още много ли има, докато дойде? — попитах.

Тя се сепна.

— Буден си.

Повторих въпроса.

— За кого говориш, Улав?

— За Рибаря.

— Имаш треска. Опитай да поспиш.

— Ти му се обади от телефонната кабина.

— Улав…

— Просто искам да знам колко ми остава.

Седеше с наведена напред глава и лицето й тънеше в сянка. Когато пак заговори, гласът й беше различен, по-суров. И въпреки това интонацията звучеше по-чисто в ушите ми.

— Двайсетина минути.

— Добре.

— Как разбра, че…

— По амоняка. Скат.

— Какво?

— Миризмата на амоняк се просмуква в кожата, ако си докосвал рибата скат, особено преди да е преминала обработка. Чел съм го някъде. Причината е, че в месото на ската се съдържа пикочна киселина като при акулите. Или нещо подобно, не си спомням точно.

— Ясно — разсеяно се усмихна Корина.

Нова пауза.

— Улав?

— Да?

— Нищо…

— Нищо лично ли?

— Точно така.

Усетих как шевовете се разкъсват. От раната се надигна смрад на възпаление, на замърсена кръв и гной. Попипах превръзката. Бинтът беше напоен. Отдолу усещах силен натиск. Имаше още много кръв, която напираше да излезе.