Кръв по снега [bg]

— Това по панталона ти… кръв ли е? Господи, ти си ранен! Какво стана?

Корина изглеждаше толкова шокирана и разстроена, че ме досмеша.

Тя ме стрелна смаяна, почти ядосана.

— Какво ти става? Забавно ли ти се струва, че кървиш като прасе? Къде си ранен?

— Само в бедрото.

— Само? Ако е засегната бедрената артерия, за нула време ще ти изтече кръвта. Улав! Свали си панталона и сядай на стола.

Тя съблече халата, с който я заварих, и влезе в банята.

Излезе с превръзки, лейкопласт, йод и прочее принадлежности за първа помощ.

— Ще трябва да те зашия — заяви.

— Щом трябва — отвърнах, облегнах глава на стената и затворих очи.

Поля ме с дезинфектант и се опита да спре кървенето. Докато обработваше раната, обясняваше, че ще ме закърпи само временно; куршумът е останал вътре, но в момента няма как да го извади.

— Къде си се научила да оказваш първа помощ? — попитах.

— Не говори и стой мирен да не се разкъсат шевовете.

— Ти си цяла медицинска сестра.

— Не си първият човек с куршум в тялото.

— Не съм.

Изрекох го с низходяща интонация. Като констатация, не като въпрос. Защото не бързахме за никъде, разполагахме с достатъчно време да си изясним някои неща от миналото ни. Отворих очи и се загледах в главата й. Беше коленичила пред мен. Вдъхнах аромата й. Долових как някаква миризма се смесва с уханието на онази възбудена Корина, с която се любехме, а после лежеше потна в обятията ми. Съвсем слаб намек за нещо, едва-едва доловима миризма на амоняк, но въпреки това я усетих. Не идваше от Корина. Ами да. Как не се сетих по-рано! Надушвах миризмата от собствената си рана. Вече беше инфектирана, започваше да гангренясва.

— Готово — оповести Корина и скъса конеца със зъби.

Взирах се втренчено в нея. Блузата й се беше свлякла и оголваше едното рамо. От едната страна на шията й имаше синина. Дотогава не я бях забелязал. Навярно й бе останала от Бенямин Хофман. Прииска ми се да й кажа нещо успокояващо, в смисъл че това няма да се повтори, никой повече няма да й посяга. Но моментът не беше никак подходящ. Някак не върви да уверяваш една жена, че с теб се намира в безопасност, докато тя те кърпи с подръчни средства, колкото да не умреш от кръвозагуба.

Корина избърса кръвта с кърпа, натопена в хладна вода, и омота бедрото ми с бинт.

— Май си вдигнал температура, Улав. Марш в леглото.

Съблече ми сакото и ризата.

— Това пък какво е? — погледна въпросително ризницата.

— Желязо.

Помогна ми да я сваля, погали с пръсти синините, останали от куршумите на Датчанина. Любвеобилно. Прехласнато. Целуна ги. Докато лежах в леглото и усещах как ме сковават ледени тръпки, а тя ме завиваше грижливо, се върнах в онзи миг, в леглото на мама. Вече почти не изпитвах болка. Сякаш можех спокойно да забравя за всичко, сякаш вече нищо не зависеше от мен, бях лодка, носеща се по река, и реката определяше посоката. Съдбата, крайното местоназначение беше предопределено. Под въпрос оставаше само как ще протече пътуването; какво ще видя и преживея по течението на реката. Животът е прост, стига да си достатъчно болен.