Никога преди залез [bg]

Издърпвам едно копие от купчината. Микаел ококорва очи, взирайки се в изчистения стил, пестелива­та и хладна всмукателност на общото ни дело, насите­но същевременно с експлозивно безумие. Готов съм да се закълна, че очите му са навлажнени, когато от­ново вдига поглед към мен.

- Стилно, та дрънка - отбелязвам.

- Така е.

- Можеш да ни таксуваш.

- Какво каза онзи клиент?

- Удар право в ядрото на фрагментираната ни пост­модерна епоха.

Микаел се разсмива.

- Не може да бъде.

- Каза го, каза го.

Не е в състояние да откъсне очи от лейаута, от чер­ната грива, раздиращите въздуха нокти, изкривената, озъбена гримаса, балетно-брейкърския скок, който ка­мерата е смразила.

- Красиво е - задъхва се той, а възторгът му ме раздира като страница от книга, която прорязва в пръста едва забележима раничка. Не се случи да спомена на клиента, че снимката и обработката ѝ са дело на по­дизпълнител - би било лудост да му подскажа, че може да се обърне направо към него и за няколко хилядарки да получи снимка, за която го бръснем сто пъти по­вече. И така, славата е моя, художественото оформ­ление е мое, а Микаел няма никакво право да го гледа така захласнато.

Хей, и аз съм тук, тъкмо се каня да нападна, ала той вече е на път да отлепи ръката си от копието, вни­мателно го оставя на масата с усмивка, която сякаш внезапно привнася в стаята допълнително количество светлина.

- Ще пратя на Хелви фактура, както се разбрахме.

- А, не е ли станало време за бира? - питам още преди да съм осъзнал въпроса си и прехапвам устни - не, по дяволите - няма да се впускам в това отново, ала сдържаността на Микаел е предизвикателство, сякаш не вижда, не чува, за Бога, тук съм, самият аз, Мартес, Мартес, до чиято компания имаше навика да се домогва. Защо не се колебае, не си измисля оправда­ния, защо не бръщолеви врели-некипели, само и само да не му се наложи да излезе през тази врата?