Легендата за Линкълн [bg]

Саласар гледаше Касиопея, докато тя изучаваше дневника.

Ръштън беше светия, какъвто искаше да бъде и той самият. Първопроходец, който беше умножил вярата си с добри дела и беше поел семейна отговорност за четири съпруги. Беше удържал правотата си до самия край и беше станал един от онези, които Небесният отец със сигурност беше приел за „пазители на второто му царство“, за което му беше въздал вечна слава. Нима някой можеше да се съмнява, че онези първи светии са били изпитвани докрай, преди да получат последната Божия милост? Разбира се, че не.

Първите светии бяха положили основите на Цион на земята, а той самият и всеки друг от потомците им носеше отговорност за тяхното наследство.

— Касиопея, не искам отново да си отидеш от живота ми. Ще ми помогнеш ли в моята мисия?

— Какво мога да направя?

— На първо и най-важно място, да бъдеш до мен. Успехът ми ще бъде много по-сладък, ако го споделиш. Но има и неща, за които твоята помощ ще ми бъде от полза. През годините се интересувах с какво се занимаваш и проследих твоя проект да построиш замък в Южна Франция.

— Не подозирах, че знаеш за него.

— О, да. Дори съм правил финансови дарения — анонимно, разбира се.

— Изобщо нямах представа.

Саласар винаги се беше възхищавал от нея. Беше интелигентна, с академични степени по инженерни науки и средновековна история. Беше наследила търговските фирми на баща си — конгломерат, стойността на който понастоящем се изчисляваше на няколко милиарда евро. Саласар знаеше за умелото й управление, както и за нейната холандска фондация, която работеше тясно с Обединените нации по здравни и благотворителни проекти в целия свят. Личният й живот не беше обществено достояние и той не беше отишъл по-далече от това, което беше широко достъпно. Но знаеше достатъчно, за да не се съмнява, че изобщо не е бивало да й позволява да си тръгне преди толкова много години.