Анихилация [bg]

Гласът й беше глас на човек, който тъкмо се буди от сън или се унася.

— Няма такова нещо.

Отново се чу хриптящо свистене и пердето на объркване се отдръпна от очите й.

— Носиш ли вода? Жадна съм.

— Да.

Притиснах манерката си към устата й, за да пийне няколко глътки. По брадичката й лъщяха капки кръв.

— Къде е геодезистът? — попита тя с пъшкане.

— В базовия лагер.

— Не поиска да дойде с теб?

— Не.

Вятърът отметна къдриците й назад и на челото й се показа разцепена рана, може би от удара в стената.

— Не иска да се движи с теб? Не й харесва в какво си се превърнала?

Побиха ме тръпки.

— Аз съм си същата.

Погледът й отново се зарея в морето.

— Видях те да идваш по пътеката към фара. Така разбрах със сигурност, че си се променила.

— Какво видя? — попитах аз, за да й угодя.

Кашлица, последвана от кървава храчка.

— Ти беше пламък — каза тя и аз за миг си представих как се проявява сиянието в мен. — Ти беше пламък, изпепеляващ погледа ми. Пламък, който се носеше през солените блата и разрушеното село. Бавно горящ пламък, блуждаещ огън, който плаваше над блатото и дюните, плаваше ли, плаваше, не като човек, а като нещо свободно и плаващо…

По промяната в тона й усетих, че дори сега се опитва да ме хипнотизира.

— Няма да стане — казах аз, — вече не се поддавам на хипноза.

Устата й се отвори, затвори и пак се отвори.

— Разбира се. Винаги ми е било трудно с теб — отговори тя, все едно говореше на дете. Някаква странна гордост ли долавях в гласа й?

Може би трябваше да я оставя на мира, да й позволя да си иде, без да търся отговори, но не можех да намеря толкова благородство в себе си.

Хрумна ми нещо във връзка с нечовешкия ми вид.

— Защо не ме застреля, докато се приближавах?

Тя неволно ме погледна озлобено, неспособна да контролира всички мускули на лицето си.

— Ръката ми… пръстите ми не ми позволяваха да натисна спусъка.

Това ми прозвуча налудно, а и не бях забелязала автомата й горе във фара. Опитах отново:

— Ами падането? Някой те блъсна? Случайно ли падна или скочи нарочно?

Лицето й се смръщи в искрено озадачение, изразено в мрежата от бръчици покрай ъгълчетата на очите й, сякаш спомените идваха само на части.

— Помислих… помислих, че нещо ме гони. Опитах се да те застрелям, но не можах и ти влезе вътре. После си помислих, че виждам нещо зад себе си, нещо, което се приближава по стълбите, и ме обзе такъв силен страх, че трябваше да избягам. Затова скочих през парапета. Скочих.

Като че ли сама не можеше да повярва, че го е направила.

— Как изглеждаше това, което те гонеше?

Пристъп на кашлица и думи, избъбрени през него:

— Така и не го видях. Изобщо не беше там. Или го виждах прекалено често. Беше вътре в мен. Вътре в теб. Опитвах се да се махна. От това, което е в мен.