Анихилация [bg]

— Не бяхме компрометирани. Не и толкова, че да прекратим мисията.

— На шестия ден след пристигането в базовия лагер един от участниците е мъртъв, двама вече се променят, а четвъртият е разколебан. За мен това е катастрофа.

— Ако е катастрофа, ти допринесе за нея. — Осъзнах, че колкото и лично аз да й нямах доверие, съм разчитала на психолога да ръководи експедицията. На някакво ниво бях бясна, че ни е предала и че всеки момент ще ме изостави. — Просто се паникьоса и се предаде.

Психологът кимна.

— И това също. Така е. Така е. Трябваше по-рано да забележа, че си се променила. Трябваше да те пратя обратно на границата. Не биваше да слизам там с антрополога. Но това е положението сега.

Тя направи гримаса и изкашля гъст секрет.

Без да обръщам внимание, смених темата на въпросите.

— Как изглежда границата?

Пак същата усмивка.

— Ще ти кажа, когато стигнем до нея.

— Какво се случва всъщност, когато я преминем?

— Не това, което предполагаш.

— Кажи ми! Какво преминаваме?

Усещах, че се губя. Отново.

В очите й проблесна искра, която не ми допадна. Предвещаваше зло.

— Искам да си помислиш за нещо. Може би си устойчива срещу хипнозата — може би — но какво ще кажеш за булото, което вече е спуснато? Какво ще кажеш, ако вдигна това було, за да стигнеш до собствените си спомени от преминаването на границата? Искаш ли да го направя, Малко пламъче? Ще ти хареса ли или ще полудееш?

— Ако се опиташ да ми направиш нещо, ще те убия.

Говорех сериозно. Мисълта за хипнозата като цяло и кондиционирането ми беше висока цена за достъпа до Зона X. Мисълта за продължаваща намеса беше непоносима.

— Колко от спомените ти според теб са вградени? — продължи психологът. — Колко от спомените ти за света зад границата са проверими?

— Номерата ти няма да минат при мен. Сигурна съм в настоящето време и място, в този миг и в следващия. Сигурна съм в миналото си,

Това беше крепостта на призрачната птица и никой не можеше да пристъпи в нея. Може да беше пробита от хипнозата по време на обучението, но не и разрушена. В това бях сигурна и щях да остана сигурна, защото нямах друг избор.

— Сигурна съм, че съпругът ти се е чувствал по същия начин преди края — отбеляза психологът.

Седнах и втренчих поглед в нея. Исках да си тръгна, преди да ме е отровила, но не можех.

— Да се придържаме към твоите халюцинации — казах. — Опиши ми Пълзящия.

— Има неща, които трябва да видиш със собствените си очи. Може би ще се приближиш. Може би ще ги опознаеш по-добре.

Липсата й на съчувствие към съдбата на антрополога беше отблъскваща, но това важеше и за моята.

— Какво криеш от нас за Зона X?

— Много общ въпрос.

Струма ми се, че отчаяната ми потребност от отговори я забавляваше.

— Добре тогава. Какво измерват черните кутийки?

— Нищо. Нищо не измерват. Това беше просто психологичен трик за спокойствие на експедицията: щом не мига червената лампичка, значи няма опасност.

— Каква е тайната на Кулата?