Анихилация [bg]

Знаех също, че трябва да се върна в базовия лагер преди мръкване или да пренощувам във фара. Не ми се искаше да пътувам по тъмно, но ако не се приберях, нямах гаранция, че геодезистът няма да ме изостави и да се опита да пресече границата. Освен това, най-много ме разстройваше ровенето в баналностите на повечето дневници, които не казваха или нищо, или нищо ново. Загубена работа, въпреки всичките ми надежди да намеря отговори. Толкова много лъжи, такова голямо безсилие да се изправиш пред истината. Чувствах, че Зона X съсипва духа, макар да си мислех, че още не е съсипала моя.

Засега реших да направя още един опит. С голямо усилие се изкатерих до върха на купчината, стараейки се да не размествам дневниците. Могилата от хартия беше като гърчещо се, неспокойно чудовище под обувките ми, което също като пясъка на дюните отвън не желаеше да остави стъпките ми без обратна, равна по големина реакция. Но аз въпреки всичко стигнах догоре.

Както и предполагах, дневниците на върха бяха по-нови и веднага намерих написаните от членовете на експедицията на мъжа ми. С леко свит стомах продължавах да ровя с пълното съзнание, че неизбежно ще намеря това, което търся, и бях права. Открих го по-лесно, отколкото очаквах: залепнал за гърба на друг дневник заради засъхнала кръв или друго вещество, дневникът на съпруга ми беше изписан със същия уверен, дързък почерк, който познавах от бележките по хладилника и списъците за пазаруване. Призрачната птица беше намерила своя призрак сред необясним куп от други призраци. Но вместо нетърпение, ме обзе смут, сякаш крадях личния му дневник, стоял заключен до смъртта му. Глупаво беше, знам. Единственото, което той бе искал от мен, беше да се открия пред него, и затова винаги беше открит за мен. Сега аз трябваше да го приема такъв, какъвто го намирах, и това вероятно щеше да бъде завинаги, а тази истина ми бе непоносима.

Макар да не можех още да се насиля да го прочета, се преборих с импулса да хвърля дневника на съпруга си обратно в купчината и вместо това го прибрах при няколкото други, които възнамерявах да взема със себе си в базовия лагер. На излизане от това проклето място изнесох и две от оръжията на психолога. Засега оставих другите запаси на мястото им. Може би щеше да бъде полезно да ме чакат във фара.

Когато се измъкнах навън, беше по-късно, отколкото предполагах. Небето се беше обагрило в наситения кехлибарен цвят, бележещ началото на късния следобед. Морето блестеше от светлина, но нищо красиво наоколо не можеше вече да ме заблуди. Много човешки животи се бяха стекли на това място през годините, обричайки се на изгнание и по-тежка съдба. Под всичко се криеше злокобното присъствие на безброй отчаяни борби. Защо продължаваха да ни изпращат тук? Защо продължавахме да идваме? В главата ми постоянно се въртеше стих от една песен: „Цялото това ненужно познание“.