Мираж [bg]

— Какво е станало с лицето ти? — попита го мъжът, като го потупа по рамото.

Отне ми една секунда, за да позная лицето му от холочетеца — Набил, незаконен син с нисък ранг. Марам го мразеше, както мразеше и Фурат. Независимо от произхода им вдовицата ги обичаше, затова им беше позволено да живеят с нея.

— Каквото става винаги — ухили се Идрис. — Обръснах се.

Набил изпръхтя невярващо и поклати глава.

— Един ден ще ти позволим да си я пуснеш, приятелю.

За миг се почувствах така, сякаш отново съм на Кадиз и слушам братята си. Хуснаин беше успял да си отгледа брада едва през последните месеци, а и думата „брада“ беше доста щедра за онова, което се беше получило. Азиз не се умори да го подкача весело заради това. Не бях очаквала да чуя същите шеги тук и едва успях да потисна усмивката си. Марам рядко е намирала Набил за забавен по време на посещенията си.

Погледът му мина над рамото на Идрис и се насочи към мен. Усмивката му се разшири още повече, макар да имах чувството, че по-скоро си е напомнил къде се намира и как следва да се държи.

— Ваше Височество — каза той с любезен, ведър тон. — Както винаги е удоволствие да ви приветстваме на Гибра.

Не отговорих нищо, но протегнах ръка към Идрис.

Пристигна лека пътническа кола, подобна на каретите, които бях виждала по улиците на Андала, със свален гюрук. Посрещачите яздеха коне вместо пустинните мотори, които бях очаквала да видя. Дълго време тишината беше нарушавана само от колелата на каретата по пясъка и мекото тупкане на копитата на конете. Пейзажът не се променяше по никакъв начин и ми беше чудно как водачите ни знаят накъде да вървят. Изглеждаха уверени и целенасочени независимо от липсата на ориентири и компаси.

Изведнъж теренът се промени. Каретата подскочи, а мекият звук от копитата на конете се превърна в отчетливо чаткане. Полегатият наклон пред нас ни поведе надолу, далеч от пясъка и подвижните му планини. От двете ни страни се извисиха каменни урви — невероятно високи, прасковенорозови на цвят и потънали в сянка. От входа на каньона мястото изглеждаше така, сякаш някаква огромна ръка се е заровила в пясъка и е разполовила земята.

Придвижвахме се бързо по гладката пътека и сякаш само миг по-късно пейзажът — и въздухът — се промениха отново. Усещах присъствието на вода, хладно, едва забележимо, но все пак осезаемо. То носеше със себе си аромата на лимони и портокали и тихото шумолене от клоните на десетки дървета на вятъра.

Не ахнах, защото Марам беше виждала всичко това и преди, но застинах като вкаменена от почуда и възхищение.

Портите на Уздад бяха легендарни. Бяха високи точно колкото стените на каньона, направени от огромни тухли, с врати, обсипани с бляскави сребристи шипове, и бяха оцелели след десетки хиляди нападения. Никой никога не беше успявал да ги откърти от стените на каньона, нито пък да влезе през тях. Също като шиповете, плочките, с които бяха покрити стените, сякаш грееха на слънцето — оранжеви, зелени, сини и бели, подредени така, че да образуват цветя с остри венчелистчета. На върха им се виждаше как знамето на вдовицата Султана се вее весело на лекия ветрец, а войниците й маршируваха по пътеката, за да държат под око както хората вътре, така и онези вън.