Роналд Рейгън. В името на свободата [bg]

Кейнсианската политика на Рейгън, включваща заеми и харчене, е по-разумният избор от това, което повечето експерти около него му препоръчват. Опитът от войните показва, че страната може да издържи големи дефицити в продължение на много години. Предпочитанията на Стокман за разлика от това биха били икономически и политически катастрофални. Търсене на балансиран бюджет през 1981 и 1982 г. би задълбочило рецесията и би затруднило възстановяването на икономиката до изборите през 1984 г. При евентуална липса на строга парична политика като тази на Волкър огромното стимулиране на икономиката, което Рейгън прави през 1981 г., би увеличило инфлацията и би попречило на възстановяването, което започва през 1982 г. и което набира скорост през 1983 и 1984 г. Благодарение на Волкър инфлацията спада от 14 процента през 1980 г. до малко под 3 процента в края на 1983 г., когато Рейгън го назначава за втори четиригодишен мандат. Със спадането на инфлацията паричната политика се облекчава и работи в синхрон с дефицитните разходи на Рейгън и възвърналото се бизнес доверие, за да доведе до период на икономически растеж, продължил до 1990 г.

С възвърналия се икономически растеж се разраства и правителството. През двата мандата на Рейгън вътрешните разходи се увеличават от 303 милиарда до 565 милиарда долара. Общите федерални разходи се покачват от 671 милиарда през 1981 г. до 1,144 трилиона през 1989 г. Тъй като инфлацията е виновна за по-голямата част от това увеличение, по-добра мярка е броят на държавните служители, който се увеличава с 5 процента през управлението на Рейгън. Това, което Рейгън прави с пълно основание, е да намали данъците върху доходите. Когато поема поста, най-високата ставка е 70 процента, а когато напуска, е 28 процента. Въпреки че много други данъци като социалното осигуряване се увеличават за компенсация, намаляването на федералните приходи кара националният дълг да нарасне от 998 милиарда долара през 1981 г. до 2,857 трилиона през 1989 г. През 1983 г. дефицитът достига 208 милиарда, което се равнява на тревожните 5,9 процента от БВП.