Убиецът на президента
- Автор: Хейг Брайан
- Серия: Шон Дръмънд #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Убиецът на президента». Краткое содержание книги:
Бившият командос и настоящ военен адвокат е изпратен в Отдела за специални проекти на ЦРУ — нова структура, специализирана в борбата с най-големите заплахи за националната сигурност. Когато началникът на канцеларията на Белия дом е брутално убит, а до трупа му е открита бележка с обещание за нови жертви, сред които е и президентът на САЩ, той разбира, че е изправен пред най-голямото предизвикателство в своята кариера. В екип с чаровна специалистка по психологическо профилиране от ФБР Шон се впуска в атака.
Анонимен сайт в интернет обявява награда от 100 милиона долара за главата на американския президент, а подозренията падат върху безследно изчезнал агент от тайните служби. Едва след приключилата с престрелка драматична ситуация, в която самият той е заложник, Шон си дава сметка, че силите на реда са допуснали огромна грешка, която е длъжен да поправи.
Поправка, рекох си аз. Отпреди миг убитите са осем, а ранените — двайсет и един. Но в такива кошмарни ситуации статистиката едва ли има някакво значение.
— Слава богу, че беше час пик и в колите не е имало деца — подхвърли Мийни.
— Затова пък е имало доста родители — добавих аз. Излишно беше да обяснявам, че много деца нямаше да дочакат мама или татко да се приберат у дома, но в замяна щяха да се запознаят с мрачната физиономия на някой детектив, получил ролята на лошия вестоносец. Улових погледа на Джени, която побърза да ми обърне гръб.
Преместих очи върху Джордж и попитах:
— Очевидци?
— Какво?
— Имам предвид очевидци, Джордж…
— О, да… Полицията снема показания. — Извърна се към Джени и подхвърли: — Виждаш ли онази жена до линейката? Със синята пола… — Обърнахме се едновременно и видяхме кого има предвид. — Мисли, че е видяла нещо. Хайде, свършете някаква полезна работа и проверете какво са успели да измъкнат ченгетата от нея.
Двама детективи вече разпитваха въпросната жена. Джени им показа картата си на федерален агент и любезно им предложи да се разкарат. А аз останах леко изненадан от факта, че те не възразиха и покорно се оттеглиха. Но и ситуацията на тази магистрала беше далеч от нормалното: локвите кръв, ранените хора и обезобразените трупове предполагаха изпълнение на заповедта, според която всички по-тежки инциденти и катастрофи да се докладват на ФБР, но масовата инвазия на агенти на същата институция, включително и по въздуха, говореше за нещо доста по-необичайно. На местните ченгета постепенно започваше да им светва, че инцидентът е нещо много по-тежко от обикновено хулиганство.
В отговор на въпроса на Джени жената каза името си: Карол Бландън. Възраст шейсет и една, адрес Монтгомъри, Мериланд. И така нататък, по въпросника… Личните й данни изобщо не ни интересуваха, но при разпит на свидетел те са от особено важно значение. С трепереща ръка мисис Бландън притискаше окървавена марля към лявата си вежда. Личеше, че е дълбоко разстроена, но умът й — слава богу беше съвсем бистър, а разказът й — логичен и достоверен, макар и леко накъсан от вълнение. С успокоителен и вдъхващ доверие тон Джени я помоли да разкаже подробно това, което е видяла.
— Ами, как да ви кажа… Карах в третото платно. Както знаете, тук платната са общо четири… Мисля, че бях на три коли разстояние от онази черната кола там… — Очите й се заковаха в купчините ламарина, които доскоро се бяха наричали BMV и бяха принадлежали на бедничкия Мерил Бенедикт. — Бях пуснала радиото, но не помня какво предаваха… После видях как един мъж се изправя и се показва през шибедаха на колата си.
Това беше много важна подробност.
— Видяхте ли го да се изправя? — попитах аз.
— Май вече се беше изправил — колебливо отвърна мисис Бландън. — Каква е разликата?
— Права сте — рекох. — Няма разлика.
На практика обаче имаше: току-що мисис Бландън бе напуснала категорията „ключов свидетел“, за да попадне в далеч по-непрестижната й посестрима „контекстуален свидетел“, която можеше да влезе в действие само в съда — разбира се, при положение, че се стигне до съд.
— Спомняте ли си как изглеждаше? — попита Джени.
— Не. Всичко стана много бързо.
— А спомняте ли си марката на колата?
— Ами… Аз… Не знам…
— Цвят, брой врати, степен на проходимост… Всичко, което си спомните в тази насока, ще бъде полезно за нас.
— Беше на една от вътрешните ленти и колите между нас го скриваха от погледа ми… Но аз по принцип не познавам колите и едва ли бих била полезна…
Джени ме стрелна с поглед.
— Добре, разкажете ни какво се случи.
— Ами… Както вече ви казах, този младеж стърчеше от шибедаха на колата си. Беше странна гледка. В първия момент реших, че е някакъв гимназист. — Главата й бавно се поклати. — Но после сложи нещо на рамото си… Не беше голямо. Някаква тръба, от която изригна огън…
— Не пушка, а тръба, така ли? — пожелах да бъда сигурен аз.
Тя ме погледна втренчено, помълча малко и кимна.
— Да, тръба беше… А после… После се отприщи адът и аз трябваше да отместя очи. Колите започнаха да се удрят една в друга. Натиснах спирачката и някой ме тресна отзад… Ох, мили боже! Беше ужасно!
Дръпнах Джени на няколко крачки и понижих глас:
— Жената описва преносим противотанков гранатомет, с който се стреля от рамо. Убиецът се е подал от шибедаха, защото в противен случай възпламенените газове биха го изпържили.
Джени кимна и посочи към изхода на магистралата, която се намираше на стотина метра от нас.