Убиецът на президента
- Автор: Хейг Брайан
- Серия: Шон Дръмънд #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Убиецът на президента». Краткое содержание книги:
Бившият командос и настоящ военен адвокат е изпратен в Отдела за специални проекти на ЦРУ — нова структура, специализирана в борбата с най-големите заплахи за националната сигурност. Когато началникът на канцеларията на Белия дом е брутално убит, а до трупа му е открита бележка с обещание за нови жертви, сред които е и президентът на САЩ, той разбира, че е изправен пред най-голямото предизвикателство в своята кариера. В екип с чаровна специалистка по психологическо профилиране от ФБР Шон се впуска в атака.
Анонимен сайт в интернет обявява награда от 100 милиона долара за главата на американския президент, а подозренията падат върху безследно изчезнал агент от тайните служби. Едва след приключилата с престрелка драматична ситуация, в която самият той е заложник, Шон си дава сметка, че силите на реда са допуснали огромна грешка, която е длъжен да поправи.
— Казах ли, че бомбата е била вътре в някой пакет? — присвих очи аз.
— О, нима искаш да кажеше, че…
— Да. Човекът на фирмата използва доставката като повод да заложи бомбата някъде около входната врата.
— Но как?
— Много просто. С едната ръка оставя пакета до вратата, а с другата спокойно слага бомбата.
Тя се замисли за момент, после кимна.
— Възможно е.
— Мястото е идеално за целта — добавих аз. — Главно защото Файнбърг трябва да бъде неподвижен поне няколко секунди, за да си отключи.
— Хм… За това не бях помислила.
— Ако наоколо има храсти, експлозивът би могъл да е скрит и там. Но ти казваш, че почти го е разкъсал на две.
— Агентът докладва, че експлозията е била на височината на кръста.
— Това са глупости. Нормалният експлозив или мина ще му откъсне краката най-много някъде до колената. — Замълчах, защото в главата ми изведнъж изплува представата за противотанковия снаряд, който беше използван тук, на магистралата. — Освен ако не е била използвана „подскачащата Бети“.
— „Подскачаща Бети“ ли? — погледна ме учудено Джени.
— Противопехотна мина.
— Разкажи ми нещо повече за нея.
— Доста разпространено оръжие… Малко трудно за откриване с просто око, особено когато е замаскирано. Заравя се в земята, като горната му част остава да стърчи около пет сантиметра. Най-често се задейства чрез настъпване. Първоначално се включва малък експлозив, който я кара да подскочи около половин метър във въздуха и едва тогава се взривява.
— Но това означава, че Файнбърг би трябвало да стъпи върху нея.
— Те са настроени фабрично да експлодират при натиск, но могат да бъдат модифицирани и да се задействат на принципа на капана или пък дистанционно.
— Значи биха могли…
— Именно. Един човек заема позиция на улицата и наблюдава. И гадната „госпожа“ подскача в секундата, в която ръката на Файнбърг докосва бравата.
— Господи! Но как се предпазва човек от такова нещо?
— Мисля, че именно върху това наблягат.
— Върху кое?
— Върху това, което пише в бележката им: че не можем да се предпазим.
Тя кимна, след което подхвърли:
— Но има и още нещо, което е важно. Нещо, което пренебрегваме. Не мисля, че… — Очите й се извъртяха към потрошеното BMV. — Противотанкови снаряди, подскачаща Бети… Това са все оръжия, използвани от армията, нали?
— Е, и?
— Въпросът е как тези хора стигат до подобни оръжия, разбира се.
Разбира се.
Джени се насочи към Мийни, за да го информира за новото нещастие, предположенията ни относно оръжието на престъплението и евентуалните улики.
Бръкнах в джоба си за мобилния телефон вероятно защото нямаше какво друго да правя. На екранчето светна съобщение, според което от номер с код 703 бяха ме търсили поне десетина пъти. Между другото и ЦРУ, подобно на армията, предпочита тъй наречената „стъпаловидна система за информация“ и навременните комуникации. Разбира се, като адвокат аз предпочитам да оперирам самостоятелно. Вземам решения по съвест и не се отчитам на никого, с изключение на клиентите и съда, който ме е назначил. По тази причина ми беше малко трудно да се върна към стъпаловидната система, за която споменах по-горе.
Въпреки всичко реших, че няма смисъл да усложнявам нещата, и набрах номера на Филис. Имах чувството, че върша грях, защото използвам открита линия. Но при информацията, която предаваха трите хеликоптера над главите ни, и един разкъсан пред дома си съдия от Върховния съд конфиденциалността беше последното нещо на света, за което бих се тревожил.
Филис беше много ядосана и прибягна до няколко цветисти израза, за да ми напомни, че не само аз работя по този случай, и разни други неща от сорта. После обаче се овладя и търпеливо изслуша информацията, с която я залях, и зададе няколко въпроса. На някои от тях успях да отговоря, на други — не. Заключителният й коментар прозвуча приблизително така:
— Не си спомням да съм имала по-тежка вечер.
Ами 11 септември? — понечих да попитам аз, но навреме се озаптих. Доколкото си спомням, на въпросната дата ЦРУ не излезе на манифестация по Конститюшън Авеню, размахвайки победни плакати. Но тя може би имаше право. На 11 септември вечерта най-лошото вече беше отминало. Оставаха шокът, погребенията, разчистването и отмъщението. Докато днешните копелдаци съвсем не бяха приключили. На практика най-лошото все още предстоеше.
— И сутринта не беше лека — промърморих в опит за съчувствие аз.
— Сутринта беше само предястието — запази мрачния тон тя.