Убиецът на президента
- Автор: Хейг Брайан
- Серия: Шон Дръмънд #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Убиецът на президента». Краткое содержание книги:
Бившият командос и настоящ военен адвокат е изпратен в Отдела за специални проекти на ЦРУ — нова структура, специализирана в борбата с най-големите заплахи за националната сигурност. Когато началникът на канцеларията на Белия дом е брутално убит, а до трупа му е открита бележка с обещание за нови жертви, сред които е и президентът на САЩ, той разбира, че е изправен пред най-голямото предизвикателство в своята кариера. В екип с чаровна специалистка по психологическо профилиране от ФБР Шон се впуска в атака.
Анонимен сайт в интернет обявява награда от 100 милиона долара за главата на американския президент, а подозренията падат върху безследно изчезнал агент от тайните служби. Едва след приключилата с престрелка драматична ситуация, в която самият той е заложник, Шон си дава сметка, че силите на реда са допуснали огромна грешка, която е длъжен да поправи.
— Защо сме тук? — обърнах се към Джени аз.
— Какво? — разсеяно ме погледна тя.
— Откъде знаем, че тази бъркотия е била предизвикана от нашите приятели?
— Ами… — Очите й бяха насочени към старицата във форда, която допреди малко яростно се беше борила със спасителния екип. Проследих погледа й и видях, че тялото на жената беше политнало напред, замръзнало в гротескна поза. Членовете на спасителния екип дишаха тежко, а медицинските техници прибираха апаратурата. Джени направи крачка по посока на колата, но аз я хванах за ръката.
— Недей. Вече никой не може да й помогне.
— Но…
— Знам — съчувствено стиснах лакътя й аз. — Фокусирай се върху преследването на убийците й. А сега пак ще те попитам: защо сме тук?
Джени с усилие преглътна, поклати глава и промълви:
— Да вървим да питаме.
Приближихме се към Мийни, който не ни обърна внимание и продължи да говори по телефона. Успях да доловя някакви откъслечни фрази, за миг откроили се над общата глъч. Бяха изречени без следа от любезност или топлота. На практика Джордж изглеждаше на ръба на паниката, като човек, на когото току-що са съобщили, че са му вдигнали мерника. За част от секундата се почувствах виновен, че не го харесвам.
— Точно така, сър — каза в мембраната той, избърса потта от горната си устна и добави: — Не… Всъщност да, сър… Разбира се, сър. — Прекъсна линията и вече с различен глас добави: — Какъв кошмар, господи!
— Откъде знаем, че са те? — попита го Джени.
Мийни облиза устни и махна с ръка съм смачканата кола зад гърба ни.
— Виждаш ли онова черно BMV? От направената проверка стана ясно, че е собственост на Мерил Бенедикт.
Никой не се обади. Не беше и нужно. Мерил Бенедикт беше говорителят на Белия дом — бедната душичка, запратена в змийското гнездо, наречено пресслужба на Белия дом, където трябва да изглежда и да звучи така, сякаш отговаря на някакви въпроси, на които всъщност изобщо не отговаря… Беше дребен мъж с вид на денди, някъде около четирийсетте, строен и слаб, с пясъчноруса коса и невинни сини очи. Но трябва да ви кажа, че под тази, общо взето, приятна външност се криеше страхотен лайнар!
— Мъртъв ли е? — обърнах се към Джордж аз.
— И теб да те разрежат на две, и ти ще си мъртъв, Дръмънд! — ядно отсечи онзи.
— Значи той е бил мишената — кимна Джени. — А всички останали… Всички тези невинни хорица са…
Взрях се в нея. Лицето й беше изгубило всякакъв цвят, очите й изглеждаха мрачни и нефокусирани. Явно хаосът и масовото нещастие й се отразяваха зле, както впрочем и на всички нас. Но в такива моменти личните чувства трябва да отстъпят на заден план, лицето ви трябва да бъде като на опитен картоиграч, иначе рискувате да изкарате ангелите на цялата тълпа, която наричаме общественост.
— Според клиничната терминология става въпрос за „странични щети“ — рекох. — Но в случая това едва ли е най-подходящият израз.
— Тъй ли? — погледна ме с леко учудване Мийни. — А кой е най-подходящият според теб, Дръмънд?
— Не мисля, че става въпрос за безразборна касапница — отвърнах аз. — Според мен убийците са я планирали нарочно, за да привлекат вниманието.
— Цял ден се чудя какво ми липсва! — процеди с ледено презрение Джордж. — А то било една скалъпена теория от някакъв несмаслен адвокат! — Усмивката му приличаше по-скоро на заплашително озъбване. — Ако нямаш нищо против, Дръмънд, предпочитам да стигна до някакво заключение, след като се консултирам с професионалистите.
В този момент си спомних защо не го харесвам това копеле.
— Но защо? — намеси се Джени, която очевидно беше чула думите ми. — Защо биха го инсценирали… Аз просто не…
Отговор нямаше. Все още. Настъпи кратка пауза.
— Трябва да помислим по въпроса — промърморих аз.
И за един кратък миг наистина помислихме по въпроса.
Разбира се, имаше поне хиляда по-лесни и по-малко набиващи се в очи начини за ликвидирането на Мерил Бенедикт — например атака на алеята пред дома му или отрова в пастата му за зъби, — начини, при които няма да има свидетели и усложнения, няма да присъства тази безсмислена жестокост. Аз обаче бях сигурен, че ударението е било сложено именно тук — решението да се премахне Мерил Бенедикт посред бял ден, сред най-натовареното движение и в най-лошия час на деня, е имало за цел да предизвика враждебност, да провокира ужас и отвращение. Не може да няма кръгообразни вълни, ако хвърлиш камък във водата, нали? Да не повярва човек.
— До момента убитите са седем — промърмори с леко смайване Мийни. — Двайсет и двама ранени, няколко от тях в критично състояние.