Ресторант „На края на Вселената“
- Автор: Адамс Дуглас Ноэль
- Серия: Пътеводител на галактическия стопаджия #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Саркис Асланян
- Жанр: Юмористическая фантастика
Электронная книга - «Ресторант „На края на Вселената“». Краткое содержание книги:
Вниманието на Зейфод обаче бе насочено другаде. Бе изцяло насочено към кораба, който се намираше до лимузината на Хотблек Десиато. И двете му уста зееха отворени.
— Това — каза той, — това… е вредно за очите…
Форд погледна нататък. Той също остана изумен. Това бе кораб с изчистени, класически линии. Приличаше на сплескана сьомга, беше двадесет ярда дълъг, идеално лъснат и гладък. Имаше едно нещо обаче, което го правеше забележителен.
— Толкова е… ЧЕРЕН! — промълви Форд Префект. — Очертанията му едва личат… светлината сякаш просто потъва в него!
Зейфод не реагира. Той просто се бе влюбил. Чернотата на кораба бе толкова дълбока, че беше почти невъзможно да прецениш на какво разстояние се намираш от него.
— Очите ти просто се плъзгат по него… — изуми се Форд.
Мигът бе вълнуващ. Форд прехапа устни.
Зейфод се приближи към него бавно, като човек, обладан от силно чувство — или по-точно, като човек, който силно желае да обладае нещо. Ръката му се протегна напред, за да го погали. Ръката му се спря. Ръката му отново се протегна напред, за да го погали. Ръката му отново се спря.
— Ела да прокараш ръка по тази повърхност — каза той с приглушен глас.
Форд се опита да прокара ръка по нея. Ръката му се спря.
— Не… не мога… — каза той.
— Видя ли — каза Зейфод, — липсва каквото и да е триене. Каква ли скорост развива…
Обърна се към Форд и го изгледа сериозно. Всъщност една от главите му направи това — другата продължи да съзерцава кораба със страхопочитание.
— Какво мислиш, Форд? — попита той.
— Искаш да кажеш… ъъъ — Форд погледна назад през рамо, — искаш да кажеш, можем ли да си тръгнем с него? Смяташ ли, че е редно?
— Не.
— И аз не смятам.
— Но ще го направим, нали?
— А имаме ли друг избор?
Погледаха още малко, докато Зейфод рязко се окопити и настрои за действие.
— Да се размърдаме — каза той. — След една-две минути Вселената ще избухне и всички гадняри ще се юрнат долу да си търсят буржоазо-мобилите.
— Зейфод — обади се Форд.
— Да?
— Как ще го направим?
— Много лесно — рече той и се обърна. — Марвин! — извика.
Бавно, мъчително и с милион малки подрънкващи и скрибуцащи звуци, които се бе научил да имитира, Марвин се завъртя, за да се отзове на повикването.
— Ела тука — каза Зейфод. — Имаме една работа за тебе.
Марвин се затътри към тях.
— Няма да ми достави никакво удоволствие — заяви той.
— Ще видиш, че ще ти достави — каза Зейфод възторжено. — Пред теб се открива един съвсем нов живот.
— Ох, още един ли? — простена Марвин.
— Млъкни и слушай! — сопна му се Зейфод. — Този път наистина ще има и силни усещания, и приключения, и фантастични преживявания.
— Звучи ужасно — каза Марвин.
— Марвин! От теб искам само…
— Предполагам, че искате да ви отворя този кораб?
— Какво? Ъъъ… да. Точно така — промълви Зейфод неспокойно. Най-малко три от очите му бяха вече приковани върху входа. Нямаше никакво време за губене.
— По-добре направо да ми бяхте заповядали, вместо да се опитвате да ме ентусиазирате — рече Марвин, — защото не можете.
След това се приближи до кораба, докосна го и един от люковете се отвори.
Форд и Зейфод втренчиха поглед в отвора.
— Не ми благодарете — каза Марвин. — О, ама вие и не възнамерявате.
И той се затътри обратно към мястото си.
Артър и Трилиън ги заобиколиха.
— Какво става? — попита Артър.
— Погледни това — каза Форд. — Погледни вътрешността на този кораб.
— Става все по-странно и по-странно — прошепна ЗейФод.
— Всичко е черно — каза Форд. — Всичко в него е съвършено черно.
В Ресторанта нещата бързо наближаваха онзи миг, след който нямаше да има други мигове.
Всички очи бяха вперени в купола, освен тези на телохранителя на Хотблек Десиато, които бяха вторачени в Хотблек, и тези на самия Хотблек Десиато, които телохранителят бе затворил от уважение към него.
Телохранителят се наведе напред през масата. Ако Хотблек Десиато беше жив, навярно щеше да сметне, че това е удобен момент да се облегне назад или дори да отиде на една кратка разходка. Телохранителят му не беше от хората, които стават по-симпатични отблизо. Поради злополучното си състояние обаче Хотблек Десиато не се помръдна от мястото си.
— Мистър Десиато? Сър? — прошепна телохранителят.
Колчем проговореше, мускулите от двете страни на устата му сякаш се покатерваха един върху друг, за да не възпрепятстват процеса на говорене.
— Мистър Десиато? Чувате ли ме?
Съвсем естествено Хотблек Десиато нищо не отговори.