Подземието на смъртта
- Автор: Сальгари Эмилио
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Подземието на смъртта». Краткое содержание книги:
Знае се, че Емилио Салгари е писал много за екзотичните южни морета, но никога не е плавал по море, освен веднъж, когато от Генуа му се наложило да отиде до Бриндизи. Може би тъкмо защото учил в морското училище във Венеция, но пропаднал на изпита за капитан от далечното плаване, той се амбицирал да обходи моретата с крилете на фантазията. Работил в Генуезката община и вечер, след като работната му стая притихвала, сядал да пише на свещ.
Биографи на писателя са Ломбардо Радиче, Дж. Карбоне. Те изтъкват, че той е най-талантливият учител на поколенията преди всичко с дарбата си да създава живи характери, герои, винаги изправени пред нова проверка на своите нравствени сили в борбата между човешкото и нечовешкото и при необходимостта от поемането на единствено правилния избор. Забележителни са били познанията на Емилио Салгари и по зоология, ботаника, астрономия и морско дело. Но като че ли най-безспорното, което може да се каже за него е, че едва ли има друг писател от началото на XX век, който да заплита и разплита така умело, динамично, стремително, с неочаквани обрати интригата на всеки свой роман.
Ръцете им стиснаха един от лостовете и го разтърсиха с нечовешки усилия. Първият път се огъна, при втория — стената се разкърти.
— Ще успеем — каза господин Мускардо с надежда в гласа. — Още един удар! Давай!
Лостът, вече разтърсен и превит, не устоя на силната атака и се откърти.
— Един! — извика господин Мускардо победоносно. — Ако бандитите не дойдат, ще излезем от този затвор.
Един лост беше недостатъчен, тъй като не можеше да се мине. Насърчени от първия успех, удвоиха силите си и се заловиха за още един.
След няколко здрави разтърсвания и той падна във водата.
— Спасени сме! — възкликна господин Мускардо, като взе револвера си. — Вървете след мен!
Никой не пазеше коридора. Господин Мускардо и тримата китайци, решени на последна битка, изтичаха по него и се хвърлиха сред параваните.
Отгоре връхлетяха няколко войници и бандити, които ги повалиха на земята. Бившият стрелец ревна и със силно разтърсване се освободи от двама манджурски войници, но други четирима го повалиха отново, като му отнеха камата и револвера.
— Убийте ме! — викна той.
— Доведете го в градината! — заповяда един глас.
— Пинг Чао! — възкликна господин Мускардо, правейки нечовешки усилия да се освободи от въжетата, които вече го стягаха.
— По-напред ще ми кажеш къде е Уанг.
— Никога няма да ти кажа.
— Ще накарам да те нарежат на парчета.
— Не ме е страх от смъртта.
— Преди да те убия, ще помъча сина ти пред тебе! — извика мандаринът настървен.
И се обърна към манджуреца:
— Отворете вратата на подземието!
— Нещастнико! — извика господин Мускардо вън от себе си. — Не ти ли стига смъртта на брат ми?
— Пригответе железата за младия европеец! — заповяда непреклонният мандарин. — Ще започнем с него.
— Куче!
— И добре да бъдат нажежени! Ще изгорим месата му, преди да го обезглавим.
— Уанг не е далече.
— Какво каза? — извика мандаринът, като се хвърли към бившия стрелец.
— Казах, че твоят син скоро ще дойде тук.
— Той?
— Да, и ще дойде, за да те прокълне и укори за убийството на брат ми.
— О-хо! — засмя се мандаринът. — Ако наистина идва, когато стигне, няма да ви намери живи. Всички вие сте осъдени на смърт — добави мрачно.
Останалите в подземието, като разбраха, че са обградени от всички страни, се предадоха. Липсваше само един: водачът на „Жълтият кръст“. Енрико и Сенг бяха сред тях, носейки трупа на мисионера.
— Хванете това момче! — каза мандаринът, като посочи Енрико.
Двама войници хванаха Енрико. В този миг откъм коридора се чу глас:
— Умри и ти, Пинг Чао!
Беше водачът на „Жълтият кръст“. Той се бе скрил в коридора.
Чуха се два изстрела.
Пинг Чао, ранен в гърдите с един от куршумите, се строполи в ръцете на елин бандит, викайки от болка.
Водачът на „Жълтият кръст“ веднага се възползва от тази ситуация на объркване, проби си път сред войниците и побегна през алеите на градината, като викаше:
— Християните са отмъстени!
Когато манджурецът и офицерите се сетиха да отмъстят за мандарина, гигантът бе изчезнал зад дърветата.
— След него! — извика офицерът към бандитите. Мандаринът лежеше в ръцете на слугите си, смъртно ранен.
— Умирам! — промълви той.
Куршумът бе засегнал единия дроб и излязъл през гърба, засягайки тежко и гръбначния стълб.
— Смелост, господине — каза манджурският офицер. — Раната сигурно не е тежка.
— Не. Свърши се…
— Ще отмъстим за вас — каза офицерът. И като се обърна към войниците си, заповяда: — Пригответе оръжията си! Преди мандаринът да затвори очи, християните ще бъдат мъртви.
Манджурците заблъскаха затворниците и като ги удряха с прикладите на пушките си, ги нахвърляха един върху друг на мраморната стълба.
Офицерът виждаше, че мандаринът бързо побледнява и затваря очи и се готвеше да заповяда да стрелят върху този куп живи хора, когато в дъното на алеята се появиха три коня, които препускаха в галоп.
Върху първия яздеше красив младеж, с горд поглед, облечен като манджурски капитан. На другите два яздеха двама татари с пушки и дълги саби.
Командирът на гвардията заповяда на въоръжената група да насочи оръжие срещу тях.
— Долу пушките! — извика младежът заплашително.
— Кой сте вие? — попита офицерът.
— Синът на мандарина. Къде е баща ми?
— Умира.
Младежът скочи на земята.
— Кой го уби? — попита побледнял.
— Един християнин.
Уанг се спусна бързо към слугите, които държаха мандарина. Силно вълнение промени лицето му, но нито дума за отмъщение не излезе от устата му.