Ласи
- Автор: Найт Эрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ласи». Краткое содержание книги:
Ерик Найт (1897–1943) е роден в Йоркшир, Англия. На 15 години емигрира в Америка. Участва и в двете световни войни. Работи като журналист. Автор е на няколко книги, най-известната от които е „Ласи“, публикувана през 1940 г. в САЩ.
Разбира се, беше много скъпо да хранят един голям, вечно гладен гъсок, но можеха да пестят от друго. Едно пени тук, друго пени там. Можеха да купуват по-пресметливо и да разпределят още по-добре скромните си доходи.
Така минаваше животът им, почтено и тихо, изпълнен с мисълта за скъпоценните пенита — като тази вечер, когато пресмятаха каква е цената на въглищата и докога ще им стигнат запасите.
— О, не се мъчи да разпалваш отново огъня, Дан — проговори най-после жената. — Зарий го с пепелта и ще си легнем. Не е хубаво да се седи толкова до късно.
— Нека останем още малко — възрази Даниел, който знаеше, че неговата Дали много обича да седи вечер пред печката, да се люлее в стола си и да плете. — Още е рано. Ще сложа само няколко бучки. Сама виждаш колко мразовита е днешната вечер, а и вали отвратителен студен дъжд.
Дали кимна. Залюля се отново и се вслуша във воя на вятъра, който блъскаше източната стена на къщурката. Дъждът плющеше по капаците на прозорците.
— Скоро ще дойде есента, Дан.
— Да, да, несъмнено! Това е първият източен вятър. И колко е студен! Прониква през всички дрехи и пронизва до кости.
Жена му се полюляваше равномерно, мислите й бяха някъде много далеч. Винаги, когато заговореха за лошото време, тя си спомняше за младия Дани. В окопите, оттатък Канала, сигурно не са имали дори огньове, за да се стоплят. Първата зима мъжете нощували в мръсни землянки и често спели без покрив над главите си. Всеки нормален човек би казал, че никой не може да издържи дълго на този живот. И все пак, когато Дани се връщаше в отпуска, той изглеждаше здрав и бодър и винаги бе весел. Когато майка му го молеше да внимава за себе си, да пази гърлото и гърдите си винаги сухи и топли, той започваше да се смее и да се тупа по коляното — мощен, силен, здрав смях.
— Никоя настинка не може да ме повали, мамичко, след като преживях тази първа зима във Франция — хвалеше се той.
И наистина, той не загина от студ или болест. Картечница, беше написал полковникът му в писмото, което Дали получи един ден и което пазеше грижливо до брачното си свидетелство.
Ох, тази война — война на машините! Всички били пометени от стрелбата: смелите и страхливите, слабите и силните, и с тях нейния Дани. Човек нямаше нужда от смелост, за да умре, защото и страхливците знаеха как се умира. Смелост му трябваше, за да живее — в онази кал, мръсотия и студен ужас, и не само да живее, ами и да опази сърцето и душата си. Това беше смелост. Колко пъти си беше представяла живота на сина си, докато вятърът виеше и от небето се лееше студен дъжд. Това беше станало толкова отдавна, но тя продължаваше да си го представя докато плетеше и се люлееше в стола си — лицево и опако, лицево и опако.
Изведнъж жената спря и се протегна напред. За момент остана неподвижна, после започна отново — да размишлява, да плете и да се люлее. Лицево и опако…
След минута отново прекъсна заниманието си.
Спря да диша, за да чува по-добре, опита се да изключи от съзнанието си и пращенето на огъня. Съскането на въглищата, пръскането на пепелта, която падаше през скарата на печката, шумоленето на вестника. Малко по-далечно беше потропването на един прозоречен капак, който се затваряше лошо, още по-далечен бе шумът на падащия дъжд. Онова, което се долавяше, беше отвъд него, сред воя на вятъра. Или може би беше само игра на въображението й, защото мислеше за Дани и миналото?
Дали отпусна глава. След малко отново се изправи.
— Дан! Нещо не е наред с пилетата!
Мъжът веднага стана.
— Хайде, хайде, Дали. На теб непрекъснато ти се причуват разни неща — укори я меко той. — Само вятърът вие навън. Знаеш, че единият капак не се затваря добре. Трябва да го затегна.
Той седна отново на мястото си и продължи да чете, но дребната, посивяла жена остана приведена напред. След малко се обади пак:
— Ето, чух го отново! Там има нещо! — Тя скочи от стола си. — Ако не искаш да видиш какво става с пилетата ти, Дан Фейдън, ще отида аз!
Тя грабна шала си, но мъжът я изпревари.
— Не бързай толкова! — изръмжа той. — Седни на мястото си. Щом настояваш да отида, ще се постарая да успокоя бедната ти душа. Ще огледам наоколо.
— Тогава си увий поне шала около врата, Дан — отговори жената. Проследи го с поглед, а когато остана сама, огледа малката им стая. Откакто живееха в тази усамотена къщурка, ухото й беше привикнало да улавя всички шумове на природата. Чу отдалечаващите се стъпки на мъжа си, не след дълго го чу да се връща забързано през воя на бурята. Да, Дан направо тичаше. Жената скочи и се вгледа напрегнато във вратата, която се отвори с трясък.
— Вземи шала си и ела с мен — изрече задъхано мъжът й. — Намерих го. Къде е фенерът?