Свят на смъртта I
- Автор: Гаррисон Гарри Максвелл
- Серия: deathworld #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Манчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Свят на смъртта I». Краткое содержание книги:
Притвори очи, за да се защити от ослепителните слънчеви лъчи, които проникваха през най-горните клони на дърветата, и отново взе да премисля всички факти. Те се разпределяха по равно в две категории — първата обхващаше тези, които бе установил сам, а втората — онези, които бе научил от жителите на града. Обзе го желание да разбере доколко втората група „факти“ съответстваха на собствените му наблюдения. Имаше доста голяма вероятност повечето от тях да се окажат погрешни.
— Ставай — прекъсна мислите му дрезгавият глас. — Тръгваме.
Краката му все още бяха безчувствени и едва ли можеха да му послужат за нещо. Брадатият изсумтя от отвращение, изправи го и го подпря на външната стена. Останал сам, Джейсън се хвана здраво за възлестата кора на дънерите. Взе да се озърта наоколо и жадно да поглъща новите впечатления.
Това бе първото земеделско стопанство, в което попадаше, откакто бе избягал от родната си планета. Наистина различен свят, с различна екология, но приликата биеше на очи. Надолу по хълма под бараката се простираше наскоро засята нива. Разорана от добър стопанин. С равни, добре оформени бразди, които следваха контурите на склона. В съседство се намираше още една дървена постройка, навярно обор.
Зад гърба му се разнесе сумтене, Джейсън се извърна незабавно и… замръзна. Ръката му инстинктивно сигнализира на липсващото оръжие, а пръстът му се сви около несъществуващия спусък.
От джунглата бе излязла някаква твар, която тихичко пристъпваше зад него. Имаше шест дебели, завършващи с нокти крака, които ровеха земята. Двуметровото туловище бе покрито със сплъстена жълточерна козина, а черепът и раменете бяха голи. Върху тях имаше припокриващи се рогови плочки. Джейсън виждаше всички тези подробности, тъй като звярът бе съвсем близо.
Той зачака смъртта си.
Жабешката паст, която разделяше на две гладкия череп, зейна и разкри два реда остри зъби.
— Тук, Фидо — извика брадатият зад гърба на Джейсън и щракна с пръсти. Тази твар подскочи напред, прелетя покрай зашеметения Джейсън и затърка глава в крака на дивака.
— Милото кученце — пъхна той пръсти под черупката и го почеса по тялото.
Беше изкарал от обора две оседлани животни. Джейсън се метна върху гърба на едното, почти без да забелязва такива подробности като гладката му кожа и дългите крайници. Брадатият бързо привърза краката му към стремето. Когато тръгнаха, звярът с череповидната глава ги последва.
— Милото кученце — каза Джейсън и се разсмя безпричинно. Дивакът се обърна и пресече смеха му с навъсения си поглед.
Когато навлязоха в джунглата, вече се беше стъмнило. Мракът под гъстия листак бе непроницаем, а и те не си светеха с нищо. Животните, изглежда, познаваха пътя. Наоколо се разнасяха стържещи звуци и пронизителни крясъци, но Джейсън не се тревожеше особено. Навярно го успокояваше равнодушието, с което спътникът му предприе това пътуване. Или пък присъствието на „кучето“, което по-скоро бе осезаемо, отколкото видимо. Пътуването се оказа дълго, но не съвсем неудобно.
Равномерното движение на животното и умората надделяха и Джейсън се унесе в неспокоен сън, като се стряскаше всеки път, щом се отпуснеше напред. Най-накрая заспа прав на седлото. С часове пътува по този начин и когато най-сетне отвори очи, видя пред себе си осветен квадрат. Преходът бе приключил.
Краката му бяха схванати и ожулени от седлото. След като го развързаха, Джейсън се смъкна с мъка на земята и едва не падна. После някаква врата се отвори и той влезе. Трябваше да мине време, докато очите му привикнат към светлината и различат човека на леглото пред него.
— Ела тук и седни! — Гласът на лежащия бе висок и силен, свикнал да заповядва. А тялото му — тяло на инвалид. Горната му половина над одеялото, което го покриваше до кръста, бе болезнено бяла, покрита с червени възли и съвсем отпусната. По него като че ли всичко се бе стопило — целият беше само кожа и кости.
— Не е много приятно, но аз съм свикнал. — И изведнъж тонът му рязко се промени. — Накса каза, че си чуждоземец. Вярно ли е?
Джейсън кимна и отговорът въодушеви живия труп. Главата се вдигна от възглавницата и зачервените очи затърсиха погледа му с отчаяна настойчивост.
— Казвам се Рес и съм… грубер. Ще ми помогнеш ли?
Джейсън недоумяваше пред настойчивостта на Рес, тъй като тя не съответстваше на простичкото съдържание на въпроса му. И все пак не виждаше никакво основание да даде по-различен отговор от този, който веднага и съвсем естествено му дойде на ум:
— Разбира се, че ще ти помогна както мога. Стига с това да не сторя зло на някой друг. Какво искаш?