История на Франция
- Автор: Дар Фредерик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Теодор Михайлов
- Жанр: Иронические детективы
Электронная книга - «История на Франция». Краткое содержание книги:
Фабулата е следната: комисарят седи в управлението и разказва за Франция на своя другар и колега Берюрие — „светец неоткриваем в църковния календар, но затова пък известен във всички квартални кръчми на Париж“.
Берюрие с неговите „110 килограма триумфираща плът“ е прототип на главния герой във всяка глава в романа. В частите от книгата, които разказват важни моменти от френската история, Дембо влиза в ролите на гала Берюрикс, непрокопсаника Берюроа, който измамва Жана Д’Арк, мускетаря Берюран, който опъва френската кралица и прецаква всеизвестния Д’Артанян, както и още доста комични образи.
Френските историци и общественици сигурно са си глътнали езиците, когато книгата е излязла през 1964 г. Защото в нея всичко е абсурдно, комично, смешно до гротеска. Националните герои са осмяни безпардонно, а историята на Франция — пресъздадена през крив макарон. Пардон, асперж.
Да не говорим за жените, до една „уруспии“ и „пичкоранки“, но винаги секси и уважавани (по онзи начин нали се сещате), което си е малка утеха.
Едно от ценните неща в този бурлесков исторически роман е, че насред целия низ от весело-тъжни нелепости в текста съвсем ненатрапчиво и живо са вплетени заслужаващи размисъл бележки. Многозначителни намигвания към нашето съвремие, както и критични нотки към като че ли неизправимите дефекти, нагло съпровождащи до ден-днешен социално-политическите реалности, а и самата човешка природа.
С една дума, „История на Франция“ от Сан Антонио е книга по-многоизмерна, отколкото изглежда на пръв поглед, и е предназначена за онези, които могат и да се смеят, и да мислят.
Големи реверанси за преводача и пресъздателят Теодор Михайлов, който е вкарал книгата в 21 век, правейки я още по-въздействаща.
Изведнъж Анри спря да хлипа и застина с трагичен поглед, после изрече с глас на изпаднал в транс медиум:
— Знам!
Както приляга на почтителен поданик и слуга, Берюгиз се въздържа да попита своя суверен какво толкова знае. Често пъти думите на големите владетели са покрити с тайнствено було, зад което на простосмъртния не е отредено да надзърне.
Треперейки целият, Анри III добави в полушепот:
— На нея! Прилича на нея!
В своето простодушие и чистота Берюгиз не разбра, че става дума за него самия.
— Майка ти е служила при родителите на Мария, нали?
— Да, сир. В качеството на перачка.
Кралят бе поразен от осенението си: куриерът приличаше като брат на непрежалимата му изгора. Никакво съмнение нямаше, че това бе извънбрачен син на Дьо Клев-баща, който винаги бе бил склонен към коцкарлък.
И от бездната на отчаянието, на дъното на която се намираше, на Анри му се стори, че вижда пред себе си самата Мария от плът и кръв. И се хвърли връз клетия Берюгиз, и стягайки го в силна прегръдка, го заобсипва със страстни целувки, като занарежда задъхано:
— Ах, душа сродна и премила, ето че пак те намерих!
Въпреки голямото си смущение и объркване, Берюгиз, бидейки покорен и смирен раб, не се осмели да отблъсне порива на монарха. Тъй че не направи и най-малък опит за съпротива, остави се да бъде замъкнат до балдахиненото легло и ако това, което последва, не му бе съвсем приятно, утеши се с мисълта, че далеч не всеки е имал привилегията да бъде наричан „Моя скъпа гугутчице!“ от краля на Франция. Но онова, което най-много го изненада, бе, че по време на съкровеното им уединение суверенът го наричаше „Мария“. Затова в края на малката церемония се счете длъжен да внесе едно желателно уточнение:
— Името ми, сир, не е Мария, а Селестен.
Анри III отхвърли възражението:
— Това няма значение. Важното е, че макар и за кратки мигове, за мен ти бе Мария! — Той се замисли. Току-що бе открил път към едно непознато му досега щастие. Този вид щастие уталожваше мъката му и му отваряше перспектива към определени бъднини. С усмивка добави: — Запретявам ти да се връщаш в двора на проклетия Конде, цветенце мое. Отсега насетне оставаш с мен.
— Това ме преизпълва с радост, сир — отвърна с наведена глава клетият Берюгиз.
Кралят го отпрати, потупвайки го ласкаво по задника:
— А сега си свободен… поне за известно време.
— Както заповядате, Ваше Величество — промълви Берюгиз и се оттегли, инстинктивно вървейки заднишком.
Из историческите анали на граф Де Джемини —
Отишъл във Франция като член на свитата на Катерина Медичи,
сетне преминал в тази на Анри III
Лекция десета
Анри IV
— Сега сложи колана си, о, ученико мой — казах аз на Безподобния на поредната утрин от образователния ни цикъл, — защото започвам да разказвам за Анри III Наварски, който поема кралската щафета под името Анри IV. Началото е мъчително, защото, нека
напомня, Анри IV е протестант. А дотогава Франция не била имала крал протестант, пък и народът не искал и да чуе за подобно нещо. Тъй като родът Гиз бил елиминиран по гореупоменатия начин, то начело на протестантската Лига застанал Майен.
На това място Берюрие ми направи знак да спра, съсредоточи се, откъсна един стърчащ от носа му косъм, обърса с длан избилата при това под ресницата на едното му око сълза и сетне кимна да продължа. Което и направих:
— Историята гледа със симпатия на Анри IV. Всички говорят или пишат за него с малко или повече топлота. Той бил непринуден и прям, а и ходел в доста занемарен вид, като в добавка лъхтял на чесън. Всичко това му придавало някак си човешко и земно излъчване.
— Вярно ли е, че яздел бял кон?
— Точно така.
— Не е трябвало да го прави — отсича категорично приятелят ми.
— И защо мислиш така?
— Ами замисли се и ти: ако е ходел мърляв, то един кон, изначално минал през „Персил“, го е правел да изглежда още по-мърляв.
Не можех да не се съглася с логичния заряд на тази забележка, след което подех:
— Сблъсъците между хугеноти и католици продължили цели две години. Католиците били по-многобройни, но на страната на хугенотите бил Анри IV, което им вдигало духа. А при война духът е най-важен, ако не смятаме парите. Той нямал мангизи, но затова пък бил сърцат. „Следвайте опашката на белия ми кон — обичал да казва на привържениците си, — и ще вървите винаги по пътя на честта.“
— Явно белият цвят си му бил мания — изкиска се Берю. — В живота си съм виждал хора с всякакви мании. Така например познавах един, който имаше манията, че е постоянно застрашен от гонококи плюс стрептококи и стафилококи. Той ходеше винаги с микроскоп в джоба си и час по час се затваряше някъде, за да погледне под него шланга си. При това, като се почерпеше, често канеше със себе си и някой свидетел или свидетелка, които заради душевното му спокойствие допълнително да го уверят, че по най-ценния му атрибут не е плъпнало нищо. Веднъж обаче в кръчмата „При Максим“, ти я знаеш, на две преки от Министерството на културата…