История на Франция
- Автор: Дар Фредерик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Теодор Михайлов
- Жанр: Иронические детективы
Электронная книга - «История на Франция». Краткое содержание книги:
Фабулата е следната: комисарят седи в управлението и разказва за Франция на своя другар и колега Берюрие — „светец неоткриваем в църковния календар, но затова пък известен във всички квартални кръчми на Париж“.
Берюрие с неговите „110 килограма триумфираща плът“ е прототип на главния герой във всяка глава в романа. В частите от книгата, които разказват важни моменти от френската история, Дембо влиза в ролите на гала Берюрикс, непрокопсаника Берюроа, който измамва Жана Д’Арк, мускетаря Берюран, който опъва френската кралица и прецаква всеизвестния Д’Артанян, както и още доста комични образи.
Френските историци и общественици сигурно са си глътнали езиците, когато книгата е излязла през 1964 г. Защото в нея всичко е абсурдно, комично, смешно до гротеска. Националните герои са осмяни безпардонно, а историята на Франция — пресъздадена през крив макарон. Пардон, асперж.
Да не говорим за жените, до една „уруспии“ и „пичкоранки“, но винаги секси и уважавани (по онзи начин нали се сещате), което си е малка утеха.
Едно от ценните неща в този бурлесков исторически роман е, че насред целия низ от весело-тъжни нелепости в текста съвсем ненатрапчиво и живо са вплетени заслужаващи размисъл бележки. Многозначителни намигвания към нашето съвремие, както и критични нотки към като че ли неизправимите дефекти, нагло съпровождащи до ден-днешен социално-политическите реалности, а и самата човешка природа.
С една дума, „История на Франция“ от Сан Антонио е книга по-многоизмерна, отколкото изглежда на пръв поглед, и е предназначена за онези, които могат и да се смеят, и да мислят.
Големи реверанси за преводача и пресъздателят Теодор Михайлов, който е вкарал книгата в 21 век, правейки я още по-въздействаща.
— За капитана на кралската гвардия ли? — опита се да се пошегува Дебелия.
— Съвсем не. Оженил се за красивата Луиз дьо Водемон, но и тя не успяла да го върне в правия път. Буквално на следващия ден след сватбата си Анри се потопил в най-мерзостен мъжеложки разгул с цял сонм обратни пезевенки. Из двора, кокетно кършейки стан, започнали да щъкат начервосани и нагиздени с обици мъжеподобни създания. Накратко, човек можел с пълно право да си зададе въпроса дали Франция си имала крал или кралица. Дори немалко придворни с нормална ориентация били принудени да обърнат резбата, за да бъдат в крак с повелите на времето.
— Представям си как — каза Берю с най-искрено състрадателен тон — през нощите на ясна луна хубавите дукеси и графини са креели, разчитайки само на пръстчетата си. А ако успеели все пак да привлекат вниманието на някой блуден придворен, са го инкасирали само ректално.
— Катерина Медичи вече бълвала не какви да е змии и гущери, а направо питони и варани. Още повече, че умрял и най-младият й син, а Анри III нямал наследници.
— Чакай, чакай! — ревна Мастодонта. — Искаш да кажеш, че и дукът на Алансон ритнал камбаната?
— Си, синьоре!
— Абе цялата тази фамилия като че е била направена от порцелан! Човек да рече, че бащицата Анри II е имал гипсов прашец в яйцата си. Или пък, че Катерина е била домъкнала някакъв свръхнеаполитански вирус! Като турим чертата, излиза, че само педалът Анри III се е радвал на някакво здраве! Ама и той едва ли е бил способен да остави наследник. Не е можел да го направи с мустакат гвардеец. Жена трябва за тая работа! А през това време Луиза как се справяла със ситуацията? И тя ли го ударила през просото, или потънала в примирение?
— Потънала в примирение.
Не е била права — въздъхна Берю. — Имала е пълното морално право да се отдаде и тя на аморални деяния. И какви ги извършил по-нататък крал Дьо Педал?
— Докато той палувал из палата си, Франция била раздирана от войната между католици и протестанти. Първите били оглавявани от дук Дьо Гиз, вторите — от краля на Навара. Навсякъде отеквало дрънчене на железа; не оставало време за почистване на шпагите от кръв, да не говорим за ръжда. Въпреки че бил католик, Анри III предпочитал Анри Наварски пред Анри дьо Гиз. Кралят на Навара бил симпатичен и при това лоялен. Докато дук Дьо Гиз лелеел мечтата да сложи короната на главата си. Трябва да кажем, че донякъде бил оправдан в това си въжделение. Когато имаш за държавен управник човек, който се чифтосва с господата от обкръжението си, желанието да го гътнеш от власт идва от само себе си. Това си е така, въпреки че днес някои организации биха обявили подобна реакция за сексуална дискриминация. Но Анри III надушил комплота и взел своевременни мерки, като уредил убийството на Дьо Гиз в Блоа. Този драматичен случай си е истинска съкровищница за историците и филмовите режисьори и сценаристи! Нека си представим величавостта на мизансцена: помещение с куп въоръжени до зъби мъже, дебнещи зад завесите, сетне дукът, пронизан многократно с шпаги, и накрая — кралят, който се появява, за да произнесе историческите слова: „И все пак той беше голяма работа!“ Но при цялата еуфория около това знаменателно политическо убийство често се забравя един допълнителен детайл: второто убийство още на следващия ден — това на кардинал Дьо Гиз, брат на дука. В крайна сметка се оказва, че когато Анри III прекратявал за малко содомистичните си занимания, за да поразчисти политическата арена, проявявал завидна решителност и замах на истински монарх.