История на Франция
- Автор: Дар Фредерик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Теодор Михайлов
- Жанр: Иронические детективы
Электронная книга - «История на Франция». Краткое содержание книги:
Фабулата е следната: комисарят седи в управлението и разказва за Франция на своя другар и колега Берюрие — „светец неоткриваем в църковния календар, но затова пък известен във всички квартални кръчми на Париж“.
Берюрие с неговите „110 килограма триумфираща плът“ е прототип на главния герой във всяка глава в романа. В частите от книгата, които разказват важни моменти от френската история, Дембо влиза в ролите на гала Берюрикс, непрокопсаника Берюроа, който измамва Жана Д’Арк, мускетаря Берюран, който опъва френската кралица и прецаква всеизвестния Д’Артанян, както и още доста комични образи.
Френските историци и общественици сигурно са си глътнали езиците, когато книгата е излязла през 1964 г. Защото в нея всичко е абсурдно, комично, смешно до гротеска. Националните герои са осмяни безпардонно, а историята на Франция — пресъздадена през крив макарон. Пардон, асперж.
Да не говорим за жените, до една „уруспии“ и „пичкоранки“, но винаги секси и уважавани (по онзи начин нали се сещате), което си е малка утеха.
Едно от ценните неща в този бурлесков исторически роман е, че насред целия низ от весело-тъжни нелепости в текста съвсем ненатрапчиво и живо са вплетени заслужаващи размисъл бележки. Многозначителни намигвания към нашето съвремие, както и критични нотки към като че ли неизправимите дефекти, нагло съпровождащи до ден-днешен социално-политическите реалности, а и самата човешка природа.
С една дума, „История на Франция“ от Сан Антонио е книга по-многоизмерна, отколкото изглежда на пръв поглед, и е предназначена за онези, които могат и да се смеят, и да мислят.
Големи реверанси за преводача и пресъздателят Теодор Михайлов, който е вкарал книгата в 21 век, правейки я още по-въздействаща.
— Движен от гореупоменатия благороден порив, той осигурил на французите както външен, така и вътрешен мир. Министрите му не били някакви напомпани титулувани фигури от аристокрацията, а редови, но умни хора. С тяхна помощ той задвижил отново различните производства, заздравил финансите, организирал търговията. На този пореден Анри хич и не му хрумнало да играе на домино или да бродира, а развил отглеждането на копринени буби, тоест бубарството. И сложил край на религиозните страсти, като обнародвал Нантския едикт. С една дума, поставил си за цел да осигури благоденствие и на страната, и на хората й. И в значителна степен го постигнал.
— Всичко това е адски яко, но все пак и той е бил човек със своите малки човешки слабости, нали? — каза с несвойствена деликатност Берю.
— Разбирам, че ми намекваш, Дембини, да не забравя да кажа и по нещо за сантиментално-сексуалния му живот.
— По-скоро за сексуално-сантименталния му такъв — внесе незначителна корекция Берю в качеството си на прекалено земен тип.
— И в това отношение няма да бъдеш никак разочарован. Той е бил длъжен да следва традицията на нашите крале, които, нека не подбираме думите, по правило били свръхебливи. Но спазването на тази традиция едва ли му е коствало особени душевни борби, защото и на него това му идвало отвътре. Един ден, говорейки за ракетата си въздух-земя, той казал на приближените си крилатата фраза: „До четирийсетгодишна възраст мислех, че е кост.“ Това изявление може да звучи нескромно, но имайки предвид искреността, която била присъща на автора му, заключението се налага от само себе си. А и трофейната му колекция достатъчно убедително засвидетелства истинността на въпросното му откровение. Този неумит, лъхащ на чесън и пръжки мъжага, който при това изначално си смърдял на пръч, нахвърлял толкова кокошки в тенджерата си, че би било невъзможно да се преброят, още повече, че не всичко се и знае. На много моми отнел най-скъпото, но като истински благородник, след като ги лишавал от добродетелта им, се загрижвал за честта им и ги омъжвал за един или друг свой приятел.
Но нека се спрем на официалната страна от този аспект на живота му. Още на младини, докато пребивавал като крал на Навара във френския кралски двор при братовчед си Шарл IX, последният го оженил за сестра си Маргарита дьо Валоа, която не би било неуместно, ако бяха нарекли и Маргарита Еблата. Не че във френския двор госпожичките със свободно поведение били кът, но никоя не била с чак толкова шавлив задник като кралица Марго. Едноименничката й от кулата Нел не можела да се мери и на малкия й пръст. Между бедрата на Марго горял пожар, за който през целия й живот не се намерил пожарогасител, ако и тя да изпробвала зашеметяващ брой такива. Сексуалният й апетит бил такъв, че не подминала и братята си. Това може и да шокира мнозина, но пък дава по-ясна представа за размаха на нейния темперамент. Съкровеното й място представлявало размазваща куроизстисквачка. Тази палавница опънала фамилията си, приятелите си, прислугата, случайните минувачи, гвардията и дори и съпруга си. Много хора, включително и потърпевшите й братя и майка й, били скандализирани от извънмерния й разгул. Както обикновено казват и сравнително либерално настроените в това отношение хора: то бива, бива, но чак пък толкоз! Един-единствен човек не се трогвал от лудориите й — нейният съпруг. Анри Наварски бил със силно развито чувство за справедливост. След като самият той бил сложил рога на такова неизброимо число съпрузи, разбирал, че няма моралното право да протестира в статуквото си на рогоносец. Дори аз лично имам чувството, че изпитвал възхищение от необуздаността на Маргаритка. Че смятал, че се е оженил за достойна за него партньорка. Двамата, взети заедно, представлявали съкрушителен таран, в близост с който не е имало шанс някой да остане девствен. За известно време всичко вървяло добре. Но един ден Анри III, който вече бил наследил трона от брат си Чарли, направил скандал по повод прекалената разхайтеност на Марго и я изгонил от двора. И тя била принудена да изнесе в изгнание опустошителното си плътоядно цвете. Но подобно наказание не я накърнило особено. На това дете на природата му било достатъчно да има всяка нощ един-двама мъже в леглото си. То, горкото, не искало повече от живота.
Докато жена му вилнеела в провинцията, Анри се впуснал в лудешка любов с Габриела д’Естре. А когато наварецът се качил на престола на Франция, последната била обладана от една-единствена мисъл: да стане кралица официално, а не само виртуално. За това, разбира се, трябвало да се постигне анулирането на брака на Анри IV с Маргарита. Папата едва ли щял да откаже това на един бивш покръстен протестант.